Хубав празник е 6 май – от мита и легендите за Св.Георги, каноните на православната вяра и народните празненства с печените агнета(ден на животновъда), но и ден на храбростта и военнослужащите, до официалния държавен празник на Българската армия. И понеже в днешните драматични дни за армията ни, разпъната от безпаричието и противоречието на политическите полюси, е неловко да се говори за храбростта и самочувствието на военнослужащите, празникът ми дава повод да погледна делнично назад във времето. Дори нещо повече – пристрастно към истината за историческите факти, които не изучавахме в добре режисираната образователна система на социализма. Които днес узнаваме благодарение на свободата в „ дваж по-уродливата“ ни демокрация - етикет, пропагандно лепнат от апологетите на признатия от самите тях за „уродлив“ социализЪма в България, сякаш и да бе още жив щяхме изобщо да разберем що е това демокрация.
Всъщност, истински извратена представа за демокрацията в умовете на нашия народ насаждат именно идеолозите на социализма в неговата начална форма, цинично определена за „народно-демократична власт“. Власт, която отнема личната собственост на своя народ, на частните му сдружения и благотворителни дружества. Власт, която не убива злото в защита на своя народ, а му налага режим на репресии и ограбване още от началото на своето пръкване като ОФ на 9.09. 1944. В лятото на 1947 г. червеният терор вече разгромява политическата опозиция с поредни убийства на политици и закриване на политическите партии. А приетата на 4-ти декември Димитровска Конституция окончателно утвърдждава тоталитарната власт на комунистическата партия.Тези събития стават на фона на масови митинги и тотална пропаганда за „укрепване на българо-съветската дружба“ и за „окончателна победа над фашизма“ с едновременна национализация на частната собственост, угоднически представяна в местния и националния печат като „нова победа на демокрацията“. Сякаш убийствата на хора заради техните убеждения и отнемането на собственост може да бъде израз на каквато и да е демокрация.!
Очевидно обаче всяването на страх, лъжи и демагогски обещания са част от зловеща стратегия с конкретни цели. Повсеместното възвеличаване на комунистическите вождове(култа към личността) е само едно от средствата за постигането им. Злоупотребата с Властта в името уж на някакви национални идеали също не е случайна. Какво всъщност показаха с действията си всички тези вождове - от Ленин и Сталин до Коларов-Димитров, Червенков и Живков? Защо направиха така, че ние пострадахме най-много като народ - от Коминтерновските напъни за клониране на българската нация в продължение на почти 30 години до потайното Живково самопредлагане за 16-та република на СССР през 1963 г.?
Когато днес четем демагогски засуканите клишета от документи на Политбюро на БКП за „вечната и ненарушима българо-съветска дружба“ не можем да им простим на вождовете потайния план за „сливането с СССР“ , според който „националното самосъзнание на българите трябва да се претопи“. Как да им простим такова лековерие и предателство към националния суверенитет? Или нихилизма, проповядван от 30-те години на м.век, довел до създаването на т.н. „македонска нация“ и до изкуственото разделение на Пиринския край? Да не забравяме и другите безумни опити за създаването на т.н. „тракийска“, „добруджанска“ и „шопска нация“. А драматичната съдба на волжките българи, наследници на Старата Велика България?Тя е много поучителна за нас. Защото вместо правото на самоопределение, каквото те очакват след ВОСР 1917 г., с Ленински декрет през 1920 г. са обявени за „татарска нация“. Това е поредният опит в пределите на Русия – царска и болшевишка – да се заличават следите на древната българска народност с уникалното й държавно устройство, традиции на уседнал градски живот и силно икономическо присъствие в огромни територии. Като сравним тези действия на Съветска Русия с политиката й на Балканите излиза, че гледайки на региона като „важна верига от световната пролетарска революция, Москва създава нации само за сметка на българския народ“(Иво Инджев). Успехът пък на Сталин е, че с подла дипломация, военен шантаж и окупация, с тотална цензура и контрол върху цялостния икономически и обществено-политически живот чрез своите политически слуги у нас превърна България през 1944-1947 г. в най-големия си военен трофей( Г.Боздуганов).
Обявили се за „победоносци“ във всички области на живота, комунистическите вождове успяват за 45 години да съветизират не само цялостния държавен строй на България. Техният не по- малко ужасен грях е промяната в мисленето на огромна част от народа. Старите русофилски настроения получават нов живот чрез утопична преданост към СССР(съветофилия). Трайно са окупирани с тази идеология академичните и духовни среди, културата и образованието, икономическите отношения дори. Започва настъпателно фалшифициране на древната българска история, налагането на комунистически клишета, превъзнасящи измислените славянските корени на българите и тенденциозно тласкане в люлката на панславизма. Случайна ли е тази доктрина, в името на която изстрадахме македонизма и загубихме територии с изконно българско население? А също и пълното ни откъсване от нашите кръвни братя в Поволжието, където българите със сигурност са повече от населението в днешна България. Нищо не е случайно в тези исторически процеси!
Налаганото с диктатопрска сила управление не направи победители комунистическите вождове – те си отиваха един по един, мразени дори от близките си съратници. Отиде си и комунизма като обществен строй. Но останаха неговите лицемерно прикрити символи. И никой от тези властници не бе осъден за десетките хиляди интернирани, убити и осакатени хора. За гаврата, наречена „Народен съд“, за изтребването на „горяните“, на кулаци и фабриканти, интелектуалци и свободолюбиви патриоти, за масовите и неизброими престъпления и за пораженията в душите и съзнанието на целия народ, Всички тези „победоносци“ на комунизма, сринали собствената си държава, постигнаха скритата цел на своите първоучители – създадоха покорна и безропотна нация. А своите врагове, хората от бившата „буржоазна класа“, като индустриалци, банкери и политици, офицери от царската армия, всички репресирани и дори техните потомци и наследници вписват в архивите на своята ДС като „бившите хора“- зловещ и нехуманен израз, неразбираем за нормалния човешки ум. Тук са и убитите над 30 000 български воини, изпращани на сигурна смърт по искане на съветското командване на западния фронт. Въпреки приноса ни в победата не сме сред победителите във Втората световна война. Вождовете побеждават армията ни отвътре.
Днес потресаващата истина за резултата от една диктатура изглежда в очите на младите като митична легенда, подобно на тази за Св.Георги. Денят на храбростта обаче трябва да е не само повод за оценка силата и значимостта на армията. Трябва да е повод и за духовна смелост, и за решителна раздяла с овчедушното покорство , насадено в умовете на поколения българи. Ще победим страха и двуличието не като затворим и забравим тези страници от най-новата ни история, а като ги прочетем истински и неподправено, като изчистим всички мемориални реликви на комунизма и ги поставим в музея на тоталитарната власт. За да не си въобразява никой властник, че може да злоупотребява с властта и с правата и свободите на гражданите, а да съблюдава принципите на демокрацията и обществения интерес на българската нация.
Бургас, 6 май 2015 г.
Снимка: vencijekov.blogspot.com
