Дискусията в интернет пространството по повод гражданската петиция за преместване на паметника „Альоша” от площад „Тройката” в Бургас очевидно налага по задълбочено да осмислим историята ни от последните десетилетия на ХХ век. Защото е видно, че в 99 на сто от всички досегашни коментари по темата историята на паметниците като този и на другите му събратя из цяла България се възприема като част от голямата ни политическа драма на века. Защо няма съмнение, че това е точно така?
Първо, защото те са построени в най-мракобесническите години на култа към личността на родните комунистически вождове от рода на Вълко Червенков и другите като него. Демагогски отричайки се от култа към собственото си величаене, те приканват своите опоненти и неприятели „да си изкажат мъката” а след това жестоко се разправят с тях. По данни от архивите на МВР през 50-те и 60-те са избити без съд или с присъда над 4 900 граждани(без избитите горяни), а интернираните в лагери - над 200 хил. човека. Това са голяма част нашата интелигенция, учени, политици, индустриалци, обикновени трудови хора.
Второ, защото тези паметници според архивните документи са издигнати по волята и диктата на партията-държава БКП чрез нейните агенти на Държавна сигурност в тогавашния КНИК(Комитет за наука, изкуство и култура). Издигани са в прослава на „вожда и учителя Й.В.Сталин” под привидната признателност към Червената армия, освободила ни уж от фашизма. Тук споровете тепърва ще се разгарят дали след като България скъсва с Хитлерова Германия е се обявява за съюзник на антихитлеристката коалиция, СССР правомерно ни обявява война.
Защото последвалата разправа на комунистите с техните политически опоненти чрез репресивен инструментариум за налагане на „народно-демократичната власт” по съветски образец са неопровержимо доказателство за нещо по-страшно от обикновеното завладяване на държавна територия: последва „подчиняване интересите на страната на чужда държава до степен на обезличаване на националното достойнство и практическата загуба на държавен суверенитет. А злоупотребата с възпитанието, образованието, науката и културата за политически и идеологически цели, включително и оправдаването на всички престъпления на тоталитарния комунистически режим” (Закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен, 5 май 2000г.) лежат в основата на идолопоклонничество към тези паметници, натрапено подобно на всеобщите манифестации. За да звучат днес гласовете на защитниците им като тъжен спомен от древността, когато хората са привиквали да приемат завоевателите като …освободители.
Третото основание да смятаме тези комунистически паметници за част от нашата драма на века е факта, че те освен всичко са и паметници на материалното и финансово ограбване на българския народ. Както неотдавна в публикация доказах с архивни документи(в-к „Ч.фар” 2-3.04.2013г), бургаският „Альоша” излиза на гражданите през 1953 г. 49 278 833 тогавашни лева, почти колкото активите на национализираната фабрика „Девеко”.
Твърде скъпо сме платили запаметяването на едно „тържествено посрещане” на съветската армия в Бургас! А до колко законно е отреден терена за този огромен монумент на безпаметната „вечна признателност” трудно може да се каже. Документи за това липсват, както и за похарчените средства. За това е логично днес да попитаме: кому е нужен този монумент в центъра на най-големия площад на Бургас? Защо бургаските социалисти така самоотвержено го бранят след като историята доказва окупационната същност на армията му, а плодовете на българо-съветската дружба и до днес носят белезите от съзнателно нарушените ни основни човешки права и свободи? Уважението и добрите си чувства към руския народ доказваме ежедневно и без комунистическата куха фразеология. Тогава кому е нужен този паметник, рожба на грандоманията и угодничество на българските комунистически фараони към „големия брат”, отритван все повече с опознаването на делата му?
Петицията за преместването на сталинския „Альоша” и превръщането на огромната му площадка в културна сцена на „Тройката” поражда обаче и други въпроси. Къде са нашите учители и преподаватели по история в училища и университети? Къде са мненията на архитекти и проектанти, на историци и хора на изкуството и културата? Имат ли те мнение по въпроса или смятат все така хрисимо да премълчават? Примиряват се заради очаквани облаги и поръчки от властта ли? Апатия, страх или отчаяние ви кара да мълчите, уважаеми дами и господа? Вие сте и родители, възпитавате деца и хора, които гледат с упование на вас. Какъв урок ще им дадете по родолюбие, ако с вашето мълчание „заковете” за още 60 години един такъв идол на тоталитаризма?
Няма съмнение, че значението на такива символи може да се обяснява на децата по един начин в музей и съвсем друг смисъл те придобиват на публични места като „Тройката”. За това докато не преместим тези паметници на срама и комунистическото беззаконие, на материалното ограбване и духовно осакатяване на българската нация, едва ли ще повярваме в собствените си възможности. За това сме длъжни да го направим. Не защото мразим СССР или не уважаваме Русия, а заради обичта към собствената ни родина и европейската ни идентичност.
Законът от 5 май 2000 г. трябва да бъде изучаван в училища и университети. Той е като хирургически нож за дисекция на паметта ни към едно тъжно и мрачно минало. Защото там е закодиран ключът към самоосъзнаването, към преодоляването на всички видими и невидими пречки пред свободата на избора у нас. За да не останем имигранти в собствената си родина и зависими по израза на журналистката Яна Добрева (вече в Канада) от „чудовищната, крокодилска посредственост, разпростряла се навсякъде и превзела дори цялата власт”.
Всеки може да опише собствените си представи за това, а прочитането на петицията http://www.peticiq.com/67693 и подписа под нея със сигурност ще Ви помогне да го направите по-добре. Ясна памет - чиста съвест.
Честита Новата 2014 година на всички четящи българи и
Нека Бог е милостив към всеки от нас.
