Както е известно от историята, три събития през юли и септември 1908 г. дават шанса на българското правителство и княз Фердинанд да се възползват от ситуацията и да отхвърлят васалната зависимост от султана - Младотурският преврат на 10 и 11 юли, дипломатическият скандал в Цариград на 14 септември с отзоваването на 15-ти  на Ив.Гешов, както и стачката в Барон-Хиршовата железница, завършила с изземване линиите на компанията и обявяването им за български. Тези три събития „така се навързаха едно след друго, че не позволиха на българските управници да пропуснат съдбоносния момент. Но за разлика от Съединението, което бе извършено отдолу и бе чисто народно дело, обявяването на независимостта трябваше да стане отгоре, като държавен акт” – разказва увлекателно  Пелин Пелинов в „Независима България”* *

Въпреки дипломатическият успех от прокламирането през 1908 г. и признаването на българската независимост през 1909 г., трийсет годишният съзидателен труд в съединеното отечество бива съсипван в последвалите войни и национални катастрофи. Навремето този държавен акт е бил всепризнато дело от всички политически сили и от  всички обществени слоеве, като изключим, разбира се, вулгарното му принизяване от комунистическия режим след 1944 г. Но както знаем, този режим в много отношения преиначи родната ни история, преобърна съдбините на целия български народ и с лакейско усърдие подчини народа и страната ни на чужди държавни интереси, оставяйки наследство от тежки зависимости,За това когато осмисляме и оценяваме значението на нашата национална независимост неминуемо възникват въпроси: Защо се случва така, че венецът на освобождението, както тогава още народът е възприемал тържествения акт от 22 септември в Търново, вместо обединение носи катастрофи и загуби на територии, въпреки  победите на българското войнство? Защо когато днешната ни „свободно избрана зависимост”, по израза на Ивайло Дичев, ни обвързва към придържането и спазването  на определени европейски правила и ценности, независимостта като морално-политическо понятие придобива особен смисъл и значение? До такава степен, че редица нерешени национални въпроси мнозина обясняват по един недостоен начин с членството ни в ЕС,като  уж „нова зависимост”. Когато проследим историческите събития от 1878 г.- режима на пълномощията и управлението на руските генерали, борбите за признаване на Съединението, русофилските бунтове в края на 19-ти век и особено по време на Балканските войни, неминуемо изпъква ролята на една особена прослойка хора – ортодоксалните русофили - интелектуалци и политици,учени, духовници, военни. Действията на много от тях във всички тези събития са имали крайно отрицателно въздействие за националните ни интереси.

* Първата книга от четирилогията на писателя „Възход и падение”, стр.9, С.2002г– най-доброто документално –художествено претворяване на събитията от възхода до крушението на България; едно необходимо  четиво за всеки родолюбец и за учащите се.

Ярък пример са русофилските правителства на Иван Гешов и Стоян Данев. Гешов сключва българо-сръбския договор като част от Балканския съюз така, че нанася удар върху историческите ни права в Македония и регламентира правата на Сърбия върху значителна част от нея. А към съюзния договор с Гърция не се подписва протокол за бъдещите й териториални претенции и това са част от предпоставките за Междусъюзническата война. Данев пък носи вина за нахлуването на Румъния в Северна България през юни 1913 г., предоверявайки се на руската дипломация дори и когато Русия оттегля гаранциите за сигурност. Той не се вслушва в генералитета за даване отпор на гръцките и сръбски провокации в Македония и в същото време допуска техни прибързани действия като на ген.Савов, започнал акция срещу съюзниците и така войната пламва.

Тези примери са малка част от проявите на ортодоксалното русофилство с пагубно влияние върху политиката на държавата. Цялата ни история след войните е изпълнена с подобни зависимости на личности, пренебрегващи националните идеали за сметка на руските интереси. Независимостта на България е силно застрашена с обявената ни война от Русия на 5/18.10.1915 г. – най-укритата и най-цензурирана война в българската история, която и днес е тема табу(Янко Гочев). Защото е крайно неудобна за безграничната русофилска преданост(и обреченост), владееща и днес умовете на немалко българи, въпреки победата на България и оцеляването ни от руската военна агресия.

Връх на раболепието, подчинението и зависимостта от една идеология и демагогска политика обаче, поставила се в услуга на чужди имперски интереси е комунистическият режим 1944-1989 г. Дори заклеймяването му като престъпен със закона от  2005 г. не попречи той да развие своите отровни метастази в гнездото на младата ни демокрация. 

Корените на тази идейно-политическа зависимост тръгват още от 1919 г.- чрез съзнателния избор от стотици българи на болшевишката идеология, виновна и за червения, и за белия терор и установила се на власт чрез военен преврат с помощта на съветската армия на 9.09.44 г. Това, което не успя царска, постигна го Съветска Русия на Сталин и българските му помагачи,  наложили с кръв тоталитарния съветски режим.

Днес примерите за последиците от тези над 100-годишни обвързаности и зависимости продължават да се усещат – в поведението и дейността на хора от всички обществени слоеве и в управлението на държавата. Многобройните кръгове и нива на енергийни и финансови обвързаности с руската политика не са нищо друго освен нова форма на зависимости –междуличностни, корпоративни и дори идеологически и политически като реална заплаха за националния ни суверенитет.

Нима строежите на „Балкански поток” и АЕЦ „Белене”, сараите в „Росенец” и цялата там територия, ваксинирана от контрола на държавата не са ярки примери? Нима йерархичното изграждане на прокуратурата по модела „Вишински”не е дело на същите тези обвързаности?

Пристрастяването към властта и парите са особен род зависимости, Те пораждат безскрупулна алчност с пренебрегване всевластието на закона и на демократичните правила и норми, което през тези 30 години само промени формите си на проявление, но не и същността. Управленският  манталитет на този род хора носи белезите на комунистическото наследство – възраждат се връзкарството и подкупничеството, цени се послушанието и посредствеността пред таланта и способностите. Налице е нов „партиен расизъм” по израза на Георги Марков, при който верните „свои” хора получават милиони от обществени поръчки, прикриват се кражби на обществени средства и се ерозира общественото чувство за справедливост за сметка на ширещата се ненаказуемост пред закона.

Вместо отстраняване на причините, сриващи основите на българската нравственост и добри управленски традиции в миналото, каквото се очакваше да постигне, например, една лустрация, днес близо 10 хиляди чиновници в държавни институции, обвързани или зависими от бившата ДС силно деформират и стопират реформирането на обществено-икономическите процеси и утвърждаване върховенството на закона. Зад които стоят на тъмно разни кръгове от забогатели в прехода личности, диктуващи дневния ред на обществото.

Ето защо в този паметен ден е важно да се запитаме: не е ли българската национална независимост в плен на личностно-егоистични и корпоративни интереси, превърнали се в ретроградни зависимости и спъващи изявите на свободния дух? За това борбата за отстояване върховенството на закона и на демократичните права и свободи е логично да бъде цел на всеки граждански протест.

Именно свободата на духа за изява на личните качества и човешкото достойнство за кариерното израстване в държавната и общински администрации на способните са пътят за отвоюване на „счупената” или „превзета” държава, а не издигането на посредствени, лакейско-подчинени и зависими хора.

Така както знанията и способностите на всеки човек определят самочувствието му, така и националната независимост на държавата е в пряка зависимост от способността на гражданите й свободно да избират обвързването с правовия ред вместо да робуват на предразсъдъци, идолопоклонничество и натрапени зависимости.

 

Бургас, септември 2020 г

Снимка: https://offnews.bg/