Предлагам това четиво в коледните дни с надеждата в моментите на усамотение или веселба, на равносметка и планове за Новата година да не забравяме от къде сме тръгнали. Да имаме за поука мъдростта на предците си и сами да я претворяваме в добри и смислени дела.

Когато десетилетия назад във времето в Странджа кипи  живот и усилена стопанска дейност, самоукият талант на местните хора създава едни от най-красивите и вълнуващи лирично-музикални творения в българската душевност – народните песни. Забележително е, че в хилядите стихове от тези песни най-значимото е за продължителката на рода – за жената майка и баба, а най-вече за момата и булката. Освен че творецът е предимно жената, но и защото преди да бъде майка и свекърва, тя е ликата на дома и семейството, юнашка изгора за момците или тиха радост за възрастните. Моминството винаги се е приемало като мярка за красота – физическа и нравствена – в очите на всички. Няма за никого такава поетична възхита, както за момата и за нейната хубост. Вълнуващо е дори най-обикновеното и популярно сравнение: „Станкиното лице, мамо, на лимонь мерише и на жълта дюля, Станкините очи, мамо – църни чоряши”…

         А песента за Стана Урдовизка, извоювала привилегированост  за една част от покрайнината – Хасекията, буди възглас на удивление и признателност:

                               Твойто лице,мари, бяла Стано,

                               като звязда,мари, в ясно небо…

 

Момъкът пък най-често е захласнат от това, че на любимата мома лицето е „бяло лебегюво”  или е „сахън каладисан”, очите й са „бистри геране непиени”, веждите й са „тенки гайтанови”, а снагата – „тенька тополова”.  По-рядко срещаме очите да са „винени”, веждите „сключени”, а снагата оприличавана на „мряна риба”  или „фидан- бойлийка”. Творецът взима сравненията не само от природата и ограждащата го среда, а с верен усет търси багрите в плодовете на своя труд и традиционните вярвания:

                  „Бяла е  като лахана, кървена като ябълка” или пък косите са „руси мелахрени”. За това и момата така обяснява произхода на своята хубост:

                            „С бяло ме мляко къпали,

                             с прясно ме масло мазали,

                            с пара ми уста рягнали –

                            за туй съм бяла и червена,

                            за туй съм толкоз хубава!”

Открай време народът е почитал моминската хубост като част от общото благоприличие. Но не винаги е достатъчно момата да е за момчето „лика и прилика”. Въпрос на чест е преди всичко нравствената красота, защото отколешна е истината -  върната мома трудно се сгодява отново: „Я, ако исках върната, щеше и Тона да зема – по-бяла и по-кървена” – пояснява синът на майката.

Впечатляващо е благоразумието в момковите думи, че от всички моми най-му допадат такива като „Вълке коначка-чуена и прочуена”,  гдето

                      „и жене Вълке, и вършее

                                

                       и кара коня в харманът –

                       кръфната и опретната,

                       пак бяла и пак кървена…”

Не за обикновена пресметливост говорят тези думи – народът никога не е ценял хубостта и работливостта поотделно. Това най-добре личи в песните за избирането на булка. Стоян казва на майка си, че не иска да е толкова работна, а по-скоро хубава „като булката бакюва” , но забележете – „отдето мине видякь е, каквото рече – човякь е!” т.е. лична е и „човек на място”. И нещо още по-красноречиво:

                      Със очи ниско да гледа, със уста благо да дума”

Силното въздействие от тази вродена добродетелност виждаме и в признанието на момъка за благата  дума , „дума-лакардия”  на избраницата му Ирина:

                      Кога ми продумаш с думи ме наяваш,

                      кога ме погленнеш с очи ме опиваш!”

В друга песен момъкът  така представя на своята майка любето си: „Уста й – чаша сребърна, езикь й захар продава”. Колко по-дълбок смисъл и богато морално съдържание има в тази народна поезия в сравнение, например, с крилатата фраза „скромността краси човека”!

А в една митична песен за облог между момата и слънцето от най-високото място в планината моминската хубост предизвиква чудо:

                      Слънце гряе две планини,

                      мома гряе три планини,

                      слънце гряло и зайдело,

                      мома гряе не зайдува…

Дълбокият преносен смисъл тук е рядък бисер в народната поезия.

Възпятото в песните е само малка част от общото желание и стремеж да се види в моминството най-хубавото от човешката надежда – здраве и красота, скромност и трудолюбие, характерни за някогашните странджанци. Защото при всичките мъчнотии, на които ги е подлагала съдбата те са научени по своему да ценят в едно цяло физическата и нравствената красота. За да да се предава мъдростта от старите на младите. Йова хубавелка – както се пее „на собакь” в една старинна песен – прислужва на триста и тридесет млади юнака. Поднасяйки им пълните чаши, нейната хубост поражда пламенни  погледи и копнежи, дори мнозина гледат да я подкачат – „кой по бяла ръка, кой по тенька снага”. Достойният й отговор обаче рязко охлажда мераците:

                         А бре, ой ве вази, триста трендафелье,

                         триста и тридесте! Триста сте за гледанье,

                         трийсе за отбираннье, трима за зиманье,

                        един за иманье!

 

Много поука и размисъл поражда  тази моминска хубост, творение на природо- съобразните и благочестиви нрави в живота на странджанци. За това още през 1901 г. младият Антон Страшимиров,  учил децата им и останал в плен  на първата си любов Стана, възкликва: „Нямат си прилика по цяла земя ясекийските румени девойки!

 

Само като си ги представя, чудом се чудя защо ли четата наша брюкселски юристи младост губят по вестникарство, мустачки хабят по коцкарство, а не дойдат за луди младини в тази пуста Ясекия!”

Но днес в българска Странджа отдавна я няма тази младост – планината все повече  опустява откъм хора… Превратностите на живота са наложили друго битие на потомците и за жалост то никога не е било техният доброволен избор.  Безвъзвратно си е отишъл стопанският и духовен  кипеж,  първоизвор на самобитния странджански фолклор. Но останаха  народните песни – духовният капитал на старите българи от този дивен край. Не е  ли време някои от тези бисери в народното песенно умотворение да бъдат изписани по каменни барелефи, скулптурни изображения или орелефи по архитектурни съоръжения в Бургас и другите градове в областта ? Или дори да бъдат само вдъхновение?Такава практика  за възпоменание чрез изобразителното изкуство в градската архитектура има в навсякъде по света.

        Да не пренебрегваме този духовен капитал и да му намерим достойно място в съвременната градска среда – имат думата отговорните за това специалисти.

А духовните бисери, породени от моминската хубост на „ясекийските румени девойки”  все ще случат на скулптори и художници.

       Кой ли ще открие и създаде своя шедьовър  от тази забравена красота?...

 

Бургас, декември 2019

Снимка: http://www.360mag.bg/