Днес за първи път се оказа че аз и български министър мислим еднакво. Това, че и двамата - аз и Драгомир Стойнев смятаме алтернативата хляб или смърт за недопустима обаче не извиква в мен задоволство. 18 дни след трагедията в „Ораново” стискахме палци и чакахме чудото. 18 дни гледахме репортажите и тайничко се надявахме акцията за извеждането на миньорите да е спасителна, а не издирвателна.
За съжаление реалността не разчита на чудеса. Тя е сурова и неотстъпчива. Като български бизнесмен. Като собственик на приватизирано предприятие, който смята, че с няколко тухли и парче земя е приватизирал и съдбите на хората, които работят там. 18 дни българите извън Симитли предъвквахме на вечеря условията на труд в България и надменно коментирахме, че сигурно и миньорите са виновни, защото са продължили да работят в опасния рудник. Тази вечер отново ще гледаме как властта лети в служебните си автомобили към „Ораново”.
Там политици с тържествени и сериозни лица ще ни обяснят как ще се променят нещата и кой ще понесе отговорност. От другата страна ще застанат управители и собственици, които отново ще ни обяснят, че ей сега ще подарят гробницата „Ораново” на министъра, щом има претенции към условията в нея. Бившият синдикалист и дългогодишен управител Валери Манов отново няма да е виновен и отново няма да подаде оставка.
Днес пак се заговори за уроците, които трябва
да научим след нелепата смърт на четирима мъже. Чудя се обаче, кой не си е прочел урока през годините. Същият този невиновен управител е ръководил рудника и през 2007 год. Тогава при два отделни инцидента смъртта си намериха други четирима миньори, а петима техни колеги останаха инвалиди след жестоки изгаряния. Синдиалистът-миньор Манов и тогава продължи да менажира рудника, който и тогава си беше собственост на бизнесмена Красимир Михайлов.
В последните дни когато слушах как в галерията температурата достига до 60-70С, но миньорите са имали малко вода си мислех: Дано да са загинали веднага. Дано не им се е наложило да изживеят ужаса и агонията на очакването. Да чакат и да знаят, че няма да бъдат открити навреме. Най-страшното е, че сигурно това са си мислили и техните близки.
Чудя се какво наказание ще е достатъчно, за да обезвъзмезди тези съпруги и родители, които в един момент не са се молили за живот, а за милостивата смърт на своите мъже и синове. Знам и какво ще се случи от тук нататък – обещания за обезщетения, уверението, че сме си взели поука и стандартната за държавата почивка на море за сирачетата. Това сме го гледали много пъти през годините. Ще го видим пак. В Симитли три дни знамената ще са спуснати на половина и толкоз.
А животът на четири семейства ще продължи също на половина. Защото в България гладът остава по-силен от смъртта.
Снимка: novini.bg
