Защо 24 май е истински значимият в душите и сърцата на българите официален празник, единствен  всепризнат и почитан Ден на българската просвета и култура?*

Защото в продължение на почти 200 години празнуван от ученици и родители, от млади и възрастни, от църковната и светските власти, винаги с непринудена възторженост, без забрани дори от чуждоземната власт, този всекиму емоционално въздействащ празник  в най-голяма степен е повдигал самочувствието, признателността и почитта на българския народ. Подготовката и провеждането на тържествата за 24 май винаги са били най-продължителни и особено вълнуващи за ученици и родители, за учители и културни дейци в по-ново време, за всички нас – без разлика на пол, възраст, етнос, вяра. За това без колебание можем да кажем, че Денят 24 май, честван до 1916 г. на 11 май по църковния календар, се е превърнал в най-естественото всенародно тържество на духовното единение на българския народ. Няма в нашия празничен календар друг  тържествен ден с толкова силно емоционално и прочувствено въздействие върху всеки човек – ученик, родител, възрастен.

Несъмнено това дължим и на забележителния факт, че още в оригиналния текст на „Химнъ на Св.св.Кирилъ и Методи“ на Ст. Михайловски от 15 май 1892 г. е заложена идеята за силата и значимостта на духовното възраждане и единение, така близка до сърцето на всеки наш сънародник:

Върви, народе възродени,

към светла бъднина върви,

с книжовността, таз сила нова,

ти чест и слава поднови!Върви към мощната просвета!

В световните борби върви,

/от длъжност неизменна воден -

и Бог ще те благослови!

Напред! Науката е слънце,

което във душите грей!

Напред! Народността не пада

там, гдето знаньето живей!

Няма човешка душа, която да не трепва с възторжено умиление от тези силни слова, претворени в прекрасна маршова песен от талантливия композитор Панайот Пипков през май 1901 г. Масово химнът започва да се изпълнява във всички училища още от следващата 1902 г. Колко силна е била тази потребност от духовно единение в прослава на образованието и науката доказват четирите опити за написване на такъв химн 50 години преди  Ст.Михайловски от не без известните негови съграждани и учители в същото класно училище на гр.Елена – Стоян Робовски, Иван Момчилов, Иван Кършовски и Йордан Ненов. Знаем как прекрасната музика на композитора Пипков увековечава текста на Михайловски и го превръща във всенароден химн, гордост за народа и нацията ни.

Ето и забележителните слова в химна, чийто дълбок смисъл е в пълно противоречие с националната доктрина, родена от идеите на 3-ти март, 6-ти и 22-ри септември и последвалите неуспешни опити за военното й решаване: „Безвестен беше ти, безславен! О, влез в историята веч, духовно покори страните, които завладя със меч!“

Робувайки обаче на своите идеологеми, комунистическата цензура премахва „божията благословия“ и безскрупулно редактирайки автора, разрушава  благозвучието от възрожденската мисъл в текста му. За комунизма авторските права винаги са нямали стойност, освен да бъдат присвоявани и фалшифицирани, както и в този случай! А последиците сега отнасят цели поколения, които дълго ще изучават цензурираната ни история, без да им се дава възможност да познават истинската история на самата тоталитарна комунистическа власт. До кога ще живеем с греха на тази власт, прекроила и философията за определяне на празнично-обредната ни система? Учудващо е например, че 3 март се отбелязва като празник само до 1949 година, а от 1950 до 1987 е вън от списъците на неприсъствените дни, с изключение на 1978, еднократно отбелязан като официален празник по повод 100 години от Освобождението. Но същата тази комунистическа идеология успя да ни го наложи в зората на демокрацията през февруари 1990 г.като разменна монета за погребания  9 септември. До кога с този грях на една рухнала политическа система?

Всички тези факти доказват липсата на каквито и да са обективни и научно обосновани критерии за определяне на важните за нацията и държавата ни празнични дати. Времето на емоциите и досадата от  дългият и труден преход изтече. Нужна е трезва преоценка на тези държавни символи, ако искаме да ни управляват реализмът и прагматизмът. Досегашната липса на  държавническо мислене за ролята и значимостта на денят Национален празник е крайно време да бъде запълнена от плодотворна обществена дискусия и окончателно решена с референдум или вишегласие на парламента. И това зависи от всички нас и от всеки поотделно, ако не искаме повече политическата власт да ни казва кога и какво да празнуваме, особено националния празник. Време е да бъде отнет като инструмент  на политическата конюнктура. Защото освен символ на националното единение, той има особено значение за утвърждаване по израза на Златко Енев на „българския граждански патриотизъм“. Патриотизъм, далеч от шовинистичните и националистически крясъци „против“, а залагащ на възрожденската „заедност“ И защото въздигането на едно утвърдено всенародно тържество  като 24 май в национален празник несъмнено ще впише „етническата идентичност в дефиницията на една гражданска нация, за да имаме ефективна държава и успешна национална общност“(Огнян Минчев).

Който не вижда и не разбира как сегашният национален празник буквално разделя нацията, как минира всякакви  приказки за „интеграция на малцинствата“ и наред с другите негативни фактори дори заплашва духовното единство, той  трябва да  преоцени държавническото си мислене. И тогава поглеждайки от страни по-ясно ще осъзнае, че всъщност освен всичко друго, Националният празник е живият паметник на моралното и гражданско самочувствие. Че този ден по един непринуден начин винаги е спомагал за утвърждаване на Идеята за целокупна българска народност, единствена  оказала се устойчива през вековете.


Защо именно Празникът на духа да е  Национален празник на републиката?  Според мен четири са основните цели и положителни последици от тях, изключително важни за държавата и нацията:

-              Повишаване на творческия заряд на гражданите, непринудено пораждайки в тях целеустременост към знанието и културата по край грижата и радостите за изявата на деца и внуци. Логично ще последва  идейно обогатяване на училищните тържества и на държавните ритуали и загърбване на формализма.

-              Ще бъде основание за по-непринудено тържество в единението на нацията с многообразието на етнически и верски традиции. Взаимният стремеж да се чувства всеки гражданин на републиката достойно уважавана личност без съмнение ще укрепва националното разбирателство и със сигурност ще бъде крачка напред към единение около важните национални приоритети.  Разработвайки различни  форми на тържествени ритуали, институции и организации ще насърчават и популяризират приноса на хора от всички слоеве на обществото за укрепването на това единство.

-              Честването Денят на писмеността и културата като национален празник има огромно символно значение за стимулиране развитието на нова гражданска култура във всички сфери на живота. С нарастващо съзнание за принадлежност към европейските културни ценности, българските граждани като част от голямото европейско семейство по-активно ще изискват, търсят и прилагат нови идеи за изява на националното достойнство и на културата във всички области на живота. Защото е видно как повсеместно ние страдаме именно от липсата на култура – в обучението и възпитанието на децата, в опазването на природата и т.н. Ежегодно празникът би бил повод за своеобразен отчет за постигнат напредък в усвояването и прилагането на гражданската култура, за осмислянето на нови цели от държавните власти и гражданските сдружения.

-              Денят 24 май винаги ще бъде повод да търсим и прилагаме най-доброто от стичането на различните култури в нашето ежедневие. Ще ни предизвиква и помага да обогатяваме неразривната връзка между древната и средновековната с възрожденската и новата история на България. Това е не просто денят на определено историческо събитие, а тържество на вековна народностна традиция за духовно визвишаване, опазила народността и възкресила държавността ни. Същността на празника е такава, че винаги ще мотивира надграждането на различни културни ценности в националното и в европейското ни културно-политическо пространство. В един ден ще звучат два химна, толкова близки по смисъл и чувствено въздействие, които наистина пораждат национална гордост, самочувствие  и стремеж към напредък.

Нима Денят, в който векове сме чествали този напредък, може да бъде оспорен като най-достоен за български национален празник?

 

*За по-обективно следва да наложим определението „българска“, а не „славянска писменост“ пред вид на факта, че днес мнозинството от славянските държави ползват латиницата, а единствено България представя в ЕС кирилицата. Много работа ни предстои в отстояване на българската мисия ( а не изобщо на славянството) в ЕС, ако трябва да перифразираме делото на първо апостолите в Рим.