Из в-к „Российская газета“: …Отдельно Юрий Исаков выделил заслуги мэра в защите памятника советским воинам, бургасского "Алеши", от попыток "недоброжелателей" его переместить/ http://www.rg.ru/2014/02/19/blagodarnost-site-anons.html/
Разбираемо е дипломатичното поведение на г-н кмета на Бургас с приемането на високата награда от Кремъл да изслуша и похвалата на руския посланик Исаков относно защитата на „паметника на съветските воини“, т.е. бургаският „Альоша“. Гражданите обаче, подписващи петицията за преместването му от площад „Тройката“, не сме длъжни да бъдем толкова дипломатични и за това направо искаме да кажем на г-н посланика истината от наша, а не от съветска/пардон, руска/ гледна точка.
Преместването на "Альоша" от „Тройката“ не е и не може да се разглежда като недоброжелателен акт спрямо Русия, уважаеми г-н посланик. Не разбирането обаче на причините, поради които този грозен монумент не бива повече да стърчи в центъра на Бургас несъмнено поражда негативни чувства у много бургазлии. И ще бъде една все по-засилваща влиянието си разделителна линия между демократично мислещите хора сред двата народа. Това не е войнишки паметник за какъвто искат да го представят и каквито у нас има над 400 за руските войни от Освободителната война. Комунистическите символи като този обаче от периода 1944-1989 не влизат в това число. За това, г-н посланик, махнете тази разделителна линия. Ние даже не искаме като украинците да разрушаваме, а да преместим тези символи на друго подходящо място. Дори Ви призоваваме да подпомогнете финансирането на такава операция защото и без друго сме платили твърде скъпо за увековечаване посрещането на съветската армия. Приносът й за разгрома на фашизма е безспорен, но тук на наша територия тя помогна да се установи един режим, който българският законодател обяви за престъпен. Има доказателства за мародерства, грабежи и насилие на съветските войници в Бургас и в страната и разстреляни заради това от собствените ви спец части. Не е имало срещу кого да се сражават и са запомнени само с криминалните си прояви. За това у нас мнозина свързват монументът "Альоша" точно с тези воински "подвизи". За тях от 7 септември 1977г има гробница в парк „Изгрев“ с надпис „На освободителите вечна слава“. Какво повече?...
В България до 2005 г. са документирани 1697 войнишки паметници, построени в 1213 селища на страната, според книгата „Войнишки паметници в България“,изд. на Националния военно-исторически музей. Посветени са на убитите през войните 1877-78г.,1885, 1912-1913,1914-1918 и 1939-1945г. по утвърдена международна традиция. От този списък обаче трябва да махнем два паметника, чието място в книгата неоснователно заемат бургаския „Альоша“ и ПСА в София. Отсъствието в тази книга на другите 80 подобни паметници в страната, посветени на съветската армия е напълно понятно - липсват признаците за определянето им като войнишки паметници! А защо ги има споменатите два в този списък могат да обяснят единствено от военния музей.
Голяма част от войнишките паметници са истински образци на монументалното изкуство. На фона обаче на историята и поводите за издигането им, всеки опит да се приравняват редом с тях и вторичните символи на тоталитарния комунистически режим като разните „Альоши“ би било кощунство спрямо паметта на загиналите в името на България. Защото липсва конкретния повод и същинското основание за тях. А вече знаем, че в Бургас и на другите десетки места в страната за такива „благодарствени“ символи комунистическият режим намира оправдания в идеологическата потребност и подчиненост, подменяйки липсата на историческа необходимост с грандомания и угоднически рефлекс към „по-големия брат“.
Ако в това недалечно минало политиците ни тотално са объркали съдбините на цели поколения и са погубили живота на стотици хиляди точно поради тези причини, защо днес паметниците от тия мрачни години трябва да ни напомнят за тъжното минало? Защо трябва да чертаят невидима разделителна линия, която не сплотява хората, а подобно политиците ги разделя и трови човешките ни
отношения? И до кога ще продължава това? Отговорът на въпроса е не еднозначен, но има поне две решения: еднакво последователен подход към архивиране символите на тоталитаризма в България и задължително изучаване на историята му в училищата.
Показателен е примерът с премахнатия гипсови бюст на Георги Димитров от фоайето на община Бургас, вероятно като отзвук на големия взрив над мавзолея му. Замениха и табелите с името му от площада, връщайки автентичното име „Тройката“. Но всъщност оставиха духът му да витае там чрез символа на подчинението и раболепието – 6-метровата бронзова статуя на съветския автоматчик върху 17-метров пилон. Защо? „Альошата е бургазлия“ – едва ли не със сълзи на умиление проплака в негова защита наш съгражданин, на когото очевидно липсва елементарно познаване и разбиране на историческите факти. И понеже явно това е основната причина да спре процеса на преосмисляне и преименуване на цялостната градска и междуселищна топонимия, възниква и въпроса: До тук ли спираме, назад ли се връщаме или ще продължим? Още почитаме Димитров с името на цял град и десетките му паметници, а мълчим за престъпните му грешки. Например, за предателското му съучастие в създаването на югославска Македония чрез насилствено преименуване на българите в македонци. Редно е като сваляме от пиедестала едни, да продължим и с другите символи на комунистическия режим. Отдавна трябваше да стане ясно, че войниците на партията БКП не винаги са достойните войници на родината.
В регистъра на община Бургас има 192 паметника, паметни плочи и бюстове – на възрожденци и общественици-благодетели, на загинали войници. В страната са няколко хиляди. Близо 60 на сто от тях са посветени на комунистически функционери, борци против капитализма и фашизма. Най-големият в Бургас – Пантеона в Морската градина с кръглата си форма и с имената на 218 активни борци символизира безкрая на темата за паметниците и паметта към миналото. Тук е мястото на историята за спорните и безспорни символи – безконечният кръг на музейното експониране успешно би заменил доминантното властване над площади и паркове на грозните идеологически монументи, които никога няма да подменят представите ни за истински войнишки паметници.
За да сме сигурни обаче в приемствеността на младото поколение в познаването и оценката му за миналото, тези уроци трябва непременно да влязат в историята, изучавана от децата ни в обществените училища. Ако не искаме да подражават на авторитаризма (все едно дали при фашизма или комунизма), децата от малки трябва да имат на книга фактите и последиците от такъв режим на господство. За да не си и помислят, че един ден могат така да се държат независимо какво съдбата ще им поднесе да управляват – фирма, село, град или държавата. За нуждата това да стане час по-скорошна реалност в нашето битие ще дам пример с американската асоциация на училищните настоятелства. Тези дни тя взе решение от септември 2014 г. в американските гимназии задължителна част от учебната програма да бъде филма „12 години в робство“ на британския режисьор Стив Маккуин, номиниран за няколко награди „Оскар“. Без да четем мотивите ясна е учебната цел пред американските ученици, избрана от родители и общественици – да не се повтарят грешките от миналото. И следва логичният въпрос:
Кога българските училищни настоятелства ще предприемат подобни адекватни мерки да се изучава една история от комунистическото минало, за да не я повтарят днешните ученици и бъдещи управници? Свикнали сме да чакаме някой „отгоре“ да нареди нещо. Не, няма да има такова нареждане, уважаеми родители. Защото реалните промени в демокрацията тръгват „от долу“ и ако вие поискате децата ви да познават истинската, а не подменената или премълчана история – на хора и събития през 1944-1989 г., включително и на техните паметници, само вие можете да го постигнете. А колкото по-малко съпротива срещате от властта за подобно искане, толкова по-голяма ще е надеждата, че живеем в общество на промяната, а не на подмяната.
Бургас, 3 март 2014 г.
Снимка: actualno.com
