Бургас, плаж, на 10.

    Водеше ме на плаж баща ми. Влизахме по правило 3-4 пъти във водата винаги след "още една цигара". Мама, софиянка, не беше чак толкова по плажовете. А, и нямаше как. Цветовете, които постигаше на слънцето бяха два- бяла като сирене в началото и чешко червено вечерта. Баща ми я предупреждаваше, че ще спи на закачалката, ама кой ти ми е пророк пред жена си. Но, ние с татко сме бургазлии; кожата ни е малко жълта и като внимаваме, не изгаряме.

    Забавленията бяха безкрайни и започваха още от съблекалнята на плажа при "Приморец". Влизаш, събличаш се, оставяте дрехите на гардероба в плажната торба ушита от мама, дават ти един номер на ластик и тръгваш по скарата към морето. Звучи бързо и лесно като "ори, мели, яж" ама не е.  Имаше обичайните опашки, малко суматоха с дрехите и една специфика на приемането и предаването на торбичката. Гардеробиерите бяха двама и затрупани с работа. Облечени в бели престилки като санитари, ако не и нещо повече, и се държаха на положение. Истински началници, на които си в ръчичките. Ще те погледне ако не е зает. Единият, татко ме предупреди да наблюдавам, не млъкваше да нарежда. Все "зает" . Какво ли не казваше, но важното бе да е без никакво спиране. Научих там думата логорея. Помня фразата "Бързат като вълци!",  с която окачествяваше нетърпението и хищническата природа на плажуващия.

  Ние, големия и малкия хищник, само по плувки и на прибежки си намираме място за чаршафа - на него лежиш, с него се сушиш. Пясъкът парииии. Пак не сме станали навреме. Бягаш, ровиш с крак за по-хладен пясък, пак бягаш.    Намираме от неговите приятели почти винаги. Пред "Приморец" си имат вечен чак. И след една цигара и малко бъра-бъра... Най-готиното! Влизаме.

    Ако има вълни- хващаш ги или дълдисваш под тях, ако няма - до малката, а за рамото на татко, може и до голямата шамандура. Имаше едни зеленясали мазутени боклуци да плават, ама кой ти гледа. С пясък се изтрива мазута ако се лепне. Морето беше по-студено от сега. Посиняват ти устните, зъбите тракат като кастанети и ... аут. После пак.

   И на пясъка има живот. Може баща ти да направи дупка "до вода". (В по-късни години, и аз бях там, едни деца се фукат: Тате, тате, стигнахме до вода! Когато стигнете до бира, тогава ми се обадете...") Така де, тунел може; и да е здрав, да минеш по него и да не се срути.

 Индивидуалните забавления включваха лов на бюлетини, ако пуснат от едни двукрили самолети от селскостопанската авиация, по-рядко пускаха ценните козирки на ластик, на които пише "Ботев" Бургас и най-рядко плажни топки. Плажните топки по правило отлитаха в морето и дори баща ми, добър плувец, не се наемаше да ги гони. Ако, обаче все пак се наемеш, все пак я настигнеш, веднага я отпушваш, спихваш я и я слагаш в плувките. После назад. Ама, по-добре не гони, опасно е.

     Това обаче беше рядко и важно изживяване. Колко сме се оглеждали за самолет, ама няма..

        Можеш да събираш калинки в кибритена кутийка или един индустриален боклук от пластмаса с големина на леща, но разноцветен- гранулки.  Вероятно "подарък" от нефтохима. От тия гранулки едно момче от махалата за наше удивление направи едни портрети за чудо и приказ. На Левски и, с голямо извинение, на Ленин.

  Веднъж, обаче отиваме чак до Канарата. Ще разправям.

 

Автор: Румен Лозев

 

хавел*- дете, хлапе на бургаски диалект