Д-р Георги Н. Чалдъков, професор по клетъчна биология

 

И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.(Йоан, 1:5)

И Любознанието в мрака свети, и невежеството го не обзе.

          Любомъдри читатели, да си припомним – Светите братя Кирил и Методий и учениците им създават и разпространяват българска писменост през средата на 9-ти век. Паисий Хилендарски завършва „История славянобългарска“ през 1762 г. Петър Богдан е написал „За древността на бащината земя и на българските неща“ през 1668 г. Имануел Кант написва „Що е Просвещение?“ през 1784 г.

          „Водени от жажда за познание, както и героични поклонници на родната свобода, почват да се редят силни по дух наши просветители – Софроний, Патриарх Евтимий, Петър Берон, Марин Дринов, Иван Вазов и много други” – пише В. Стоянов във вестник „Стремление”, брой 15, 1922 г.

          Уникалното съчетаване на емоция-и-знание, като нашето „Любознание“, сръбската „Радозналост“ и гръцката „Епистемофилия“ са едни от двигателите на човешкия прогрес. Любознанието е мото на българското Будителство. Както латинското saperе aude („имай куража да си мъдър“) – на европейското Просвещение.

          Будният човек – да изкристализира Знанието в теб, да изразяваш мислите си, да си свободен. Да се стремиш да бъдеш превъзходен във всичко, което правиш – древногръцкото arеte, което Будителите ни са принесли в нашата „педагогика“ (от гръцки – paideia). Те – от цар Симеон Велики до днес – са нашите педагози, „тези, които водят децата“ (гръцки, paidos – дете, ago – водя; в древна Гърция слугата води детето на училище). И в корена на английската дума education (образование) има „водачество“ – от латински educere – „да изведеш, това което го има“ (да разкриеш способностите на ученика), където ducere означава „да водя“; в нашия контекст – „да будя“.  Учителите следователно са „слуги“ на учениците и студентите. И водачи, будители на нацията.

           Богатството  на една страна идва от нейните просветени-и-морални хора. Те могат да изградят уредена държава на една малка територия. – звучи като поезия, превърната в реалност в Сингапур, Япония, Южна Корея и Китай. От приоритетното инвестиране в Любознанието, в тези страни се родиха икономическите тигри. А в нашата икономика тигрите са само на манежа в цирк „Балкански“ и в зоологическите градини. Все пак, ние можем да се похвалим с приноси в културната зоология – една българска пеперуда, която изкривява двуметров перон в центъра на Париж – бронзова скулптура на Живко Живков, известен като JIVKO по света. Неговата пеперуда, като тази на Едуард Лоренц, чийто „размахване на крилата в Бразилия може да предизвика торнадо в Тексас“, ни учи, че крайният резултат на дадено събитие зависи от „малки необходими промени“ в началото.

          Това означава да позволим на Будителите свободно да размахват крилете на Любознанието. Тогава То ще отиде в детските градини, училищата, университетите и след тях – колко много други места, където човек може наистина завинаги да се влюбва в Знанието.

          Мултиплицирано в нацията, това означава знаещи-и-можещи, вещи хора – стига с тези „елити“, „лидери“ и „легенди“! Такава дидактика изгражда индивидуалното и колективно Знание – критичната маса от вещи хора, с подадене („дарба“ – български думи за гръцката „талант“), способни да избират просветени политици, които да работят за Науката, Образованието и Културата (НОК)  – и така, за по-висок стандарт и качество на живот на българите.

          Заспали сме, някой трябва да ни събужда или някой трябва да ни държи будни, за да не заспиваме? Будители, будни, пробуждащи се, заспали? Въпроси не само за българската душевност и култура, но и за признателността и уважението ни към нашите Будители – Учители, Учеви, Поети, Писатели, Артисти. В родната къща, детската градина, училището, университета, човек се учи навсякъде от тях – това е възхитителната щафета на Любознанието. Денят на Будителите ни напомня да не ѝ позволим да падне.

 „О времена, о нрави!“ – защо тогава позволяваме да бъдат унижавани и мъртвите, и живите Будители? Докато има такива унижения, някои от тях умряха: Христо Фотев, Константин Павлов, Стоян Цанев, Крикор Азарян, Антон Дончев, Владо Даверов. Много от живите будители: Борис Христов, Стефан Цанев, Тома Томов, Димитри Иванов, Теодосий Теодосиев, Михаил Мутафов и Милко Божков са вече отшелници, избягали от суетата и арогантността на големите градове. Хиляди будни българи емигрират от мизерните условия, които държавата предоставя на талантите им. Съдба на вещите-и-можещи хора в една объркана държава. Да успеем да направим нещо стойностно в България, изразходваме много повече интелектуална и психическа енергия, отколкото колегите ни в уредените, меритократични държави. Там получават признание, тук – инсулт, инфаркт или депресия.

          И неусетно настъпва поредният Ден на народните Будители. И  тревожният въпрос: „Къде са Будителите, които бяха преди нас, и тези, които са сред нас?

          Освен това, ако управляващите политици не приложат приоритетно достойно финансиране и съвременно разбиране за НОК, държавта ще бъде НОКаутирана.

Важнослов: Човеколюбците (от гръцки – „филантропи“) също са Будители

          „Тук не знам какво правят хората с парите си. Има много хора с пари, много богати хора, но какво правят с парите си? Питайте ги! Аз се чудя”. – каза световноизвестният физик Минко Балкански.
          Малко са фондациите на съвременни богати българи, които подкрепят НОК. Лъчезарни примери са: проф. Минко Балкански (дългогодишен емигрант във Франция), Райна Кабаиванска – prima donna assoluta на съвременната опера, големите футболисти Димитър Бербатов и Стилиян Петров  и световният цирков акробат Енчо Керязов. Както и Дядо Добри (Добри Д. Добрев) – светла му памет, пример за беден и филантроп.

          През 1911 г. Александър Георгиев–Коджакафалията завещава на общината в Бургас всичките си имоти, които днес се равняват на повече от един милиард лева – „да се развива градът и да се помогне на всички, които имат нужда, независимо от тяхната народност и вероизповедание”.
          Евлоги и Христо Георгиеви даряват земята си и 6 милиона лева за „въздигането зданието на първий български университет” в София. „Фонд на д-ра Петра Берона” – за Българската мъжка гимназия в Одрин и други градове. Димитър Ценов – за създаването на Висше търговско училище в Свищов.