„Ако усетиш желание да критикуваш хората, спомни си, че не всички на този свят са разполагали с твоите предимства”... първа страница, първи абзац от „Великият Гетсби” на Ф.С. Фицджералт. Затова тази книга е велика, нима не е актуална и днес? Не може всичко да е бяло и черно, понякога има и други цветове. Действията ни имат други цветове. Имаме ли право да осъждаме постъпките на другите, при положение, че не сме били в техните обувки?

Много въпроси, малко отговори, особено компетентни.

Инцидентът в Средец не е борба между добро и лошо. Това не е поредният филм, който да ни кара да мислим, че светът е поляризиран на добри и лоши герои. Във всеки човек има и от двете, а ако успее да ги балансира, то може би живее и в някакъв вид хармония. Не мога да повярвам, че преди да бе направена експертиза и да се е провело разследване, граничният полицай бе заклеймен като убиец. Визирам изказването на председателя на Комисията по вътрешна сигурност Атанас Атанасов: „При тази хипотеза сме в условията на извършено убийство и тук трябва да се понесе отговорност”. Това са били само трима мъже срещу 54-ма, вечер, в гората. Вече направената експертиза доказа, че това наистина е случай с попадение от рикошет.

Граничарят, съдейки по коментарите, вече почти е станал национален герой. В това няма лошо, българите имаме нужда да издигаме герои, за да имаме стимул да се развиваме. Но може ли това да е за сметка на отнет живот? Депутати, „компетентни лица” и други, които подклаждат народното мнение в остър национализъм имаха такива изказвания, че започваш да се чудиш в кой век  и къде живееш. Не мога да повярвам, че изрази като „да се стреля на месо” и основанието за това да е „ами кой ги е канил” може да излизат от устата на депутат в сутрешен блок на национален ефир.

Според  главния секретар на МВР Георги Костов, имигрантите са "Млади мъже, спортни натури, които в тъмната част на денонощието са вървели по пресечен терен". Преди разпита видяхме част от тези мъже. Моята представа за „спортни натури” не е точно такава. Мъжете изглеждаха поне една или две глави по-ниски от тези, които ги пазеха. Имайки предвид и че не са били на екскурзия, т.е. не се знае какво са яли и как са пътували, нямаха и вид на добре охранени мъже. Това ме връща към началото... мога ли да съдя хора, които не са имали възможността да са родени в европейска държава, да имат определена религия, образование и възможност да се развиват, каквато съм имала аз. Мога ли да съдя хора, които като всеки един от нас, искат по-добър живот за себе си и за семействата си? Имигрантите може да ги разделяме на всякакви видове .. бежанци от Сирия, икономически имигранти, които се възползват от ситуацията, за да паразитират на нечий гръб, а може би и терористи. Аз не съм живяла във време на война, близките ми не са разкъсвани от бомби, домът ми не е бил срутван. Какво право имам да съдя? Какво бих направила в подобна ситуация? Не искам да знам.

Проблемът е голям и докато не влезе в нашия двор не му обръщаме внимание. От месеци основните новини в чуждестранните медии като BBC, Reuters, The Guardian и други са свързани с бежанската криза и съпътстващите я проблеми. Ние се позоваваме основно на това какво казват те. Но проблемът е до нас, чука на задната врата (в случая Турция).. вече има и вицове за бежанците из Странджа. Не трябва да забравяме и смъртните случаи, било от подобни инциденти като този в Средец или междуличностния конфликт на бежанци, който завърши с убийство в центъра на София. Това се случва тук, дори и да се опитваме да не го виждаме.

Няма лошо да издигаме герои, но трябва да се замислим защо винаги сме в двете крайности - от осанна до разпни го. Изграждаме стереотипи за homo sacer (свещеният човек е архаична фигура на римското право, чието убийство не може да бъде смятано за престъпление, но който не може да бъде принасян в жертва) и за юдейския жертвен козел, върху който са прехвърляли греховете на целия народ. Така ли искаме да живеем?