Д-р Георги Чалдъков

Посвещавам тази статия на наши световно известни учени, работещи в едни от най-престижните университети в света: проф. Минко Балкански – физик и филантроп, който повече от 70 години работи във Франция, проф. Михаил Давидов от Университета в Хамбург, проф. Димитър С. Димитров от National Cancer Institute, Frederick, Maryland, USA;  Мария Стайкова – Университета в Канбера, Австралия, проф. Крикор Дикранян  от Вашингтонския университет в Сейнт Луис, Мисури, САЩ, ....

Напред! Науката е слънце
което във душите грей!

Вече 130 години на 24 май пеем химна на българските училища и университети, написан от Стоян Михайловски. А някои политически партии, като ИТН,  начело с Ива Митева, искат да спрат реформата на МОН за национално – не автономно – оценяване (атестиране) на учените чрез завишаване на наукометричните показатели (H-index, Citation index и други подобни). За които писах в „Научни приноси и зайците на Фибоначи“, публикувани на 18 май 2022 г. във вестник "Труд". Това ме подсети, че трябва да има атестиране със завишени изисквания и на политиците.

Елтернатива на ситуацията е мораториум за титли. В знак на протест срещу комерсиализирането на изкуството, немският художник Густав Мецгер  през 1970-те в Лондон предложи Проект „1977–1980 – години без изкуство“. Сега в България предлагам Проект „2022–2025 – години без конкурси за доценти, професори, член-кореспонденти и академици“.

И още, към минималните национални изисквания за научни степени и звания да се включи етичен индекс. Който да се изписва така: „По време на мандатите им (и четири години след това) депутати, министри, ректори и зам.-ректори не се допускат до конкурси за доценти, професори, член-кореспонденти и академици.“

Вече 32 години живеем в демокрация без меритокрация в науката и образованието. Подобно на Платон за управлението на държавата, най-добрата форма на управление (не само) на МОН е „аристокрацията на заслуги“, осъществявана от мъдрите и морални личности. Те са способни да намерят  отговори на големите въпроси:

  • Способни ли са хабилитираните през последните 45+32 години доценти, професори, член-кореспонденти и академици в България?
  • Обучаваме ли студентите непрекъснато (LLP – Lifelong Learning Program; CME – Continuing Medical Education и други подобни програми)?
  • Пример за подражание ли са преподавателите за морала на студентите – взаимно да се уважават и обичатДа имат куража да преминават поне веднъж на червено по пътя на науката, за да направят своя зелена пътека в него? Да постигнат своите Еврика ефекти? И тогава да кажат: Vox Studentium vox Dei!
  • Студентът излиза ли от Alma mater studiorum наистина „нахранен със знания”, морал и общочовешки ценности? Знае ли великия смисъл на Sapere aude – има ли куража свободно да изразява мислите и идеите си? В статията „Създаване на по-добър лекар” (Building a Better Physician), публикувана на 5 април 2012 г. в New England Journal of Medicine, се посочва, че за създаването на по-добри лекари са необходими знания не само от биомедицинските науки, но и от науките за поведение и етика на човека, базиран на добродетели и професионализъм. Защото истинският университет е състояние на любознание, дух, разум и иновации. Иначе, ще продължава да се гледа на студентите като донори на пари, а не като реципиенти на знания и морал.

Като слуша всичко това, Учителят каза: Докога така? (Magister dixit: Quousque eadem?). И още, на 21-22 май 2022 г. в "Труд" беше публикувана статията "Наукометрията и въпроса за Северна Македония". Наричам я „оксиморон на един археолог – българският Индиана Джоунс, проф. Николай Овчаров“. Като критикува мнението на "един апологет на наукометрията" (от статията му "Научни приноси и зайците на Фибоначи"), си спомних за лисицата и недостигнатото грозде (на Жан дьо Лафонтен).* Когато в Scopus, Search for an author profile написах Ovcharov N., National Archaeological Institute with Museum, BAS, Sofia, Bulgaria, получаваш: No authors were found.

Споделям, разбира се, родолюбивото мнение на проф. Николай Овчаров относно "въпроса за Северна Македония" – с пожелание да публикува споменатите си две книги за Вардарска Македония, както и други книги и статии, на английски, за да станат известни на света. Това, наред с научния им принос, може да има и пробългарска политическа стойност в споровете ни със Северна Македония и ЕС.

И запявам:

Напред! Науката е слънце
което във душите грей!
Напред! Народността не пада

там, гдето знаньето живей!“....НЕ САМО НА 24 МАЙ!
_______________________________________________________________
* "Тогава тя забелязала над главата си една китна лоза, натежала от грозде.
Че като й се прияло на горката лисица – чак лигите й потекли!
Подскочила тя веднъж, подскочила втори път – но гроздето било твърде високо. Колкото и да се опитвала, все не можела да го достигне.
– Га! Га! — присмял й се гарванът, който бил кацнал наблизо.
Като го чула, лисицата гордо вирнала нос и рекла:
– Ама че е кисело това грозде! Още не става за ядене. Ще се върна, когато узрее.
После врътнала опашка и изтичала гладна в гората"
.... И СТАНАЛА ПРОФЕСОР ПО АРХЕОЛОГИЯ.

Послепис
В нобеловата си лекция през 1925 г. Бърнард Шоу казва, че наградата му най-вероятно се присъжда, защото през 1924 г. не е написал нито един ред – самоирония на гениален човек. Не е така, обаче, с много от нас, които правим научни изследвания и учим студентите. Когато един български учен Ви каже, че има “повече от 350 публикации”, погледнете го в „огледалата на науката“ – Scopus Elsevier, Web of Science  на Thomson Reuters, Pubmed/Medline (USA National Library of Medicine)  – и ще видите голямото разминаване. Нобелистите по физиология или медицина Джордж Паладе, Кристиан де Дюв, Рита Леви-Монталчини и Алберт Клод имат съответно „само“ 236, 174, 135 и 91 публикации (по данни на Pubmed).