Д-р Георги Чалдъков

 

        Да празнуваш независимост,

        когато си бил винаги зависим е мечтателен мазохизъм.

                                                  Румен Велев, режисьор

 

         Преди две години написах  „110 години (не)зависими. Или повече въпроси, отколкото отговори на това „Какво е Независимост?“, публикувано във вестник „168 часа“ (27 септември – 3 октомври 2018 г.). Сега пиша „112 години (не)зависимост. Или сътрудничество, базирано на зависимост, е васалитет, а не независима държава“.

                            Non ducor, duco (Не ме водят, аз водя)

         Независимостта на България е провъзгласена с „Манифест към българския народ“,  прочетен от Премиера Александър Малинов  на 22 септември 1908 г. в църквата „Св. Четиридесет мъченици” в старата столица Велико Търново.* До тогава сме били трибутарното княжество, зависимо от Османската империя, на която сме били задължени да плащаме трибут годишен васален данък. Високата порта на империята обаче иска баснословната сума от 650 милиона златни френски франка, за да признае независимостта на България. На което българският Премиер отговаря: "Дори и да можем да ги платим, българската независимост не може да се откупува."

         Може ли човек да сътрудничи и да бъде независим – едновременно? Колко взаимодействащи-и-независими хора (Homo recipendence  – от H. reciprocans и H. independence) per capita от населението има в Европа и САЩ?  Еднаква ли е дефиницията за тези човешки изяви в съзнанието на хората от Запад и Изток? Голе­мият смисъл да бъдеш Homo recipendence е да имаш куража да отстояваш личното си, обществено и национално достойнство.

         Днес, 112 години след провъзгласяването на България за независима държава, в честотния речник на българските политици, думите „независимост“, „достойнство“, „любознание“, „култура“ се изричат предимно в дните на национални празници. Сега, във времето на глобализация и суперлиберализъм, на първите места са думите „евроатлантически ценности“, „Европейски съюз“, „НАТО“, „партньорство“.  Изричани хвалебствено и сервилно, в тях „не е позволено“ да има дори намек за национална независимост и за национално достойнство, въпреки че официално има „Европейския кодекс на поведение за партньорство“. И посланици на „велики държави“ в България.

          Господа и госпожи политици, сътрудничество,  базирано на зависимост, е васалитет, а не независима държава. Когато то е съчетано с независимост, се получава „Сътрудничество-и-независимост правят силата“ – това е по-полезен девиз за България, отколкото „Съединението прави силата“ – още повече, че това е буквален превод на белгийския девиз L’Union fait la force.  „Сътрудничество-и-независимост правят силата“ трябва да е изписано  на традиционната сграда на Народното събрание (не на бившия комунистически дом). За изпълнението на Девиза трябват политици, верни на „Не ме водят, аз водя“водачество, базирано на образованост и култура на емпатия и демофилия. Не ги изберем, ще продължаваме да стоим в ъгъла на кръга, нарисуван с 27 звезди.  

Важнослов за сътрудничество и независимост

      Приказката разказва за две мулета, поставени точно по средата между две купчини сено – с еднакъв размер и качество. Тя ясно показва, че сътрудничеството е по-добро от конфликта. Когато се опитват самостоятелно да достигнат до купчината сено, двете мулета остават гладни, и двете губят (lose-lose solution).

Когато седнат и размислят – без някой да им налага решението си – те достигат заедно първо едната, после другата купчина сено и се  нахранват. Така и двете мулета печелят (win-win solution). И за разлика от българските политически партии, успяват да просъществуват.

         Тази приказка е препоръчително да се прочете от всички политици. Поведението на сътрудничество има и здравословен заряд. В книгата The Stress of Life, публикувана през 1956 г., професор Ханс Селие писа, че един от начините да намалим действието на вредния стрес (дистрес) е да си сътрудничим едни с други. И още, с магнитен резонанс (MRI) се вижда, че едни и същи мозъчни структури и молекули участват в опосредстването на сътрудничеството и удоволствието.

        А на независимостта и достойнството?

__________________________________________________________

*Преди няколко години професор Никола Георгиев каза: „Още тогава вътре в България има голямо противодействие срещу него. Княз Фердинанд става цар. Прозорливи хора са виждали, че това е началото на неговото единовластие, а още по-прозорливи хора са виждали, че това е началото на катастрофи за България. И тези две катастрофи настъпват. И царят, Фердинанд, позорно бяга от България. Тези неща са известни на интелигентни хора, и не само на тях.“

      И дойде внукът му Симеон, ние – наивни и отчаени от управлението на Иван Костов – гласувахме за него и той – уж цар – стана премиер на Република България. И настъпи поредната катастрофа.