Деян Димитров е на 27 години, от Бургас. Завършил е ПГЕЕ „Константин Фотинов”, специалност „Компютърна техника и технологии”. През 2011 година изживява лична драма и животът му се преобръща за един миг. Убива с нож втория мъж в живота на приятелката си Гергана и е осъден на 13 години в Бургаския затвор.

Зад решетките Деян не спира да пише стихове и разкази. Преди две години той представи стихосбирката си „Маскарад на сенките“, а преди два дни и втората си книга „Песента на мъртвите души”. Какво вдъхновява бургазлията да твори в затвора? Забрави ли Деян Гергана и коя е жената, която му вдъхна нов живот? С кого споделя най-много? Интервю с Деян Димитров.

Деян, най-напред започна да пишеш стихове, а сега представяш разкази. Обмисляш ли да напишеш роман?

-  Вече имам написан един роман, но той се нуждае от редакция и ще бъде фантастика. Започнах и втори, който вече е до средата. За такава голяма творба като романа човек се нуждае от наистина много свободно време и голямо спокойствие, което тук в затвора го нямам.

Когато започна да пиша, не трябва да бъда прекъсван. Бъда ли прекъснат, може и три дни след това да стоя на едно изречение и да не мога да го продължа, докато не вляза отново в разказа, не стана едно цяло с него, за да излея душата си.

Разказите в новата ти книга са в различни жанрове. Смяташ ли да продължиш да пишеш по този начин или искаш да се конкретизираш в определен жанр?

-  Не мога да кажа, че съм намерил твърдо себе си в литературата. Все още експериментирам. Когато някоя идея ми се стори интересна, за мен това е едно предизивкателство, което трябва да постигна.

Преди време много исках да напиша приказка и близо месец бях фиксиран само върху това как да я напиша, понеже там действията се развиват по-бързо и се залага повече на фантастиката. Накрая успях, макар да не се получи детска приказка, но написах нещо, което може да се каже, че е много близо до приказка.

Разказите в новата книга „Песента на мъртвите души” пишеш от 2012 година до 2017 година. Ако сега се върнеш назад във времето, би ли променил нещо от тях?

-  Не бих казал, понеже всеки един разказ е повлиян от емоционалното ми състояние към момента. Не крия, че едно нещо не мога да го напиша два пъти. Има разкази, които в момента ги чета и сам не мога да си ги разбера заради емоцията, която тогава е бушувала в мен.

Има неща, които сега ми се струват по-хубави, отколкото преди време. Не бих променил нито един от тези разкази, защото той олицетворява част от мен към определен момент от миналото. Ако го променя, това означава да променя себе си.

Кога да очакваме следващата ти книга?

-  Труден въпрос, защото в момента съм в творчески застой. Когато изляза от това състояние, мога отново да започна да пиша.

Кои са начините да излезеш от този застой?

-  Трябва муза, а тя може да бъде олицетворение  на човек или определено състояние. Доста е трудно да излезеш от дупката, особено при емоционалните хора. Строго лично е. Когато няма муза, няма и идеи.

Отсъствието на любим човек може ли да доведе до някаква муза, било то тя и по-тъжна?

-  Първите ми стихотворения са породени от отсъствието на Гергана - момичето, заради което стана престъплението. В някои разказите в новата книга отново се усеща неиният образ. Отсъствието на любим човек също може да породи желанието ми да създам нещо.

Какво друго може да те вдъхнови?

-  Всичко може да ме вдъхнови. Писал съм стихотворение, докато гледам залеза над езерото. Вдъхновявала ме е и песен, конкретен мотив от нея, при това песен, която съм слушал многократно и ми е добре позната. Към някакъв определен момент съм я почувствал по-близка и ме е вдъхновила да изразя емоцията.

Музата може да се появи на момента, може да е нещо, което не го очакваш. Трудното при мен е да задържа този момент. Едно нещо като любовта, където има повече емоция и чувства - там зарядът е по-силен и мога да преосмисля идеята си, да я осъществя по-бързо.

Другото е като клечка кибрит – разгаря се бързо, но ако не запазя пламъка на време, той изгасва бързо. Затова може би и по-дългите ми произведения са свързани точно с любовта и приятелството, защото това са най-силните чувства вътре в мен. Моментните настроения ми е било по-лесно да ги изразявам в стихотворения.

Ако не мога да седна да се съсредоточа да пиша, един час по-късно цялата идея е приключила. Понякога вечер преди да заспя, ми идва много добра идея, но заради загасените лампи, не мога да я реализирам. Ставало ми е много гадно, защото на сутринта, не мога нищо да  пресъздам. Хрумвало ми е дори цяло стихотворение, но но следващият ден то просто е потъвало.

Кой е твоят коректив и чия оценка ти е важна, когато напишеш нещо?

-  Мнението на най-близките ми хора е най-важно за мен. Понякога проявявам егоизъм и не се вслушвам първоначално в оценката. Нямам правото да не се вслушвам в тези, които имат повече опит и знания от мен. Имам право да преценям дали това, което ми казват е правилно, но задължително трябва да се вслушвам в това, което ми се говори.

На кого най-много споделяш?

-  По принцип не обичах да споделям, но тук в затвора се научих да го правя, а човекът, на когото най-много разказвам, е моята майка. Преди таях емоцията вътре в мен и намирах за слабост да я изразявам. Сега обаче разбрах, че емоцията е сила.

Деян, престъпление ли е любовта?

-  Не бих казал, че любовта е престъпление, но тя може да доведе до престъпление. Чистата любов е нещо много възвишено. Съмнява ме някой на света да е успял да достигне истински до нея. Хората сме себични същества и рано или късно успяваме да покварим дори и любовта. Всеки човек има момент, в който е бил влюбен и е обичал истински, но рано или късно егото надделява. Най-близо засега като идеал на любовта съм видял в текстовете на Йохан Волфганг фон Гьоте, там съм я усетил по най-чистия начин.  

Каква е разликата между Гергана и Гьоте?

-  В Гьоте откривам любовта, която не съм успял да постигна. Откривам нещо, към което се стремя, което се нуждае от житейски опит, от разбиране и чисто емоционално личностно израстване.

Гергана е в миналото. Запазил съм положителните си емоции, които съм натрувал към нея, простил съм й за грешката, простил съм до някаква степен и на себе си. Имал съм и лоши моменти с нея, но не искам да се фиксирам върху тях. Те са минало.

Твоят редактор Георги Христов те оприличи на свтовноизвестните писатели Антон Чехов и Уилям Портър. Това полъска ли те?

-  Не мисля, че още съм стигнал тяхната висина, но дай Боже това да се случи. Надявам се някой ден да бъда първият български писател с Нобелова награда за литература.

 

В интервюто са използвани въпроси и на други медии и гости на премиерата на книгата „Песента на мъртвите души”.