За Никулден си заминах на село. Заредих се с очаквания да се пречистя от „блатния“ дъх на ежедневието си, защото знаех, че баба и дядо винаги успяха в това – а и те уважаваха много този празник. За вечеря се приготвяше лефер – най-голямата морска риба, уловена от дядо ми през годината.

Селото ни се намира близо до морето, а дядо често слизаше до брега и се занимаваше с лодката си. Това ангажираше цялото му същество и като го гледах отдалеч, ми се струваше, че е станал част от крайбрежния пейзаж.

Същия ден, вече късно следобед, когато слънцето залязваше, а морето беше обляно в ярки огнени и лилави нюанси, вече правех компания на дядо, докато той прибираше рибарските си принадлежности. Духаше хладен вятър, а вълните се разбиваха шумно в пясъка и в близките скали. Аз събрах малко изсъхнали клони и реших да си запаля огън, който съвсем скоро се бях научила да паля дори без кибрит.

След малко дядо дойде и седна близо до мен на пясъка. Двамата изпращахме днешния ден, а пред нас огънят гореше и ни топлеше.

Той започна да ми разказва стари легенди, които бяха ехо от отминали времена и вярвания.

Преди много години хората в селото се изхранвали най-вече чрез риболов. Животът им бил силно свързан с него. Но един ден настъпил дълъг период на глад. Селяните се съмнявали още колко време ще издържат. Моряците разнасяли слухове, че в дълбините на водите живеело чудовище, което недопускало рибата да приближи брега или да се хване в някоя мрежа. Проблемът трябвало да бъде решен, в противен случай селото щяло да опустее. Хората не виждали друг изход от ситуацията, освен ако бързо не вземат нещата в свои ръце. Събрали се неколцина смели мъже, които да се преборят с демона. По време на тяхното пътуване лодката им понесла поражение. Легендата разказва, че тогава Свети Николай я спасил от потъване, като запушил дупката с риба. Той сам скочил в бурното море, като жертвал себе си в битката, за да спаси живота на хората в селото и да пречисти водата от злини. Неговият подвиг е честван и до днес, а традицията се спазва, защото тя е знак на благодарност към светеца. Оттогава тези води изобилстват на улов, а риболовът процъфтява.

Откъде ли я знаеше дядо ми тази легенда – той нито ползваше интернет, нито някъде можеше да я прочете. Оказа се, че някога, когато дядо е бил на моите години, неговият баща му е я разказал тук, на този бряг, а сега той я предава на мен.

Научил го е, че именно във водата се крие тайната на живота. Затова дядо я цени толкова.

Замислих се за водата и аз. Тя е част от моя свят, но като че ли почти не забелязвам съществуването й. А тя съставя нас, хората, променя се и заема различни форми. Показва ни, че ако не я сменяме, тя застоява, вече няма да е чист поток, а блато. Затова и ние трябва да се променяме, да не спираме да се учим. Водата не променя характера си, под каквато и да е форма или състояние, тя винаги е една, но е способна да се адаптира към обстоятелствата.

Не се съпротивлява.

Променя се, без да се губи.

Дава ни пример как да балансираме с всичко около нас, защото това, което идва отвън, не променя същността ни, а само формата, помага ни да натрупаме опит и да се учим да превъзмогваме трудностите, пред които сме изправени, и чрез тях да изграждаме себе си. Вече по-щастливи, сплотени и приемащи различията си, без да ги отхвърляме.

Погледнах дядо в очите – отблясъците от пламъка сякаш ги правеха още по-дълбоки. Цветът им беше като морските вълни при залез – наситен с нюанси.

А морето някак беше притихнало - сякаш и то усещаше, че тази вечер дядо ми е направил най-големия улов: моето сърце, което преливаше от радост заради разкиртата тайна.

Огънят угасна и ние тръгнахме към къщи. Чакаше ни дъх на току-що приготвена риба. Знаех, че още утре ще си тръгна, но не изпитвах тъга. Бях готова да се променям – като водата, без страх да изгубя себе си.

 

Автор: Калина Владимирова

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на Община Созопол, Летище Бургас, Медицинска лаборатория Лина, ДКЦ Ел Масри, Пекарни Зия, Power FM.

Благодарим и за неоценимата подкрепа на: