Шарани

 Не знам дали историята ми е много за вярване, ама нали е рибарска. И с вързани ръце, пак мога да я разкажa. Всъщност аз с вързани ръце мога и риба да ловя. Точно защото съм жена. И особено ако рибата си е шаран. 

Бях по средата на друга история когато ми се случи тази. Първо ще ви разкажа тази, а после, ако има време и другата. Момчетата, с които бях се надпреварваха да ми връзват кукичките. Реката беше онази в Ахелой. Който е ходил -я знае. Мирише на тиня и от време на време можеш да разпознаеш нещо от бита на хомо сапиенс. Може да се види какво ли не. От чорапи до вилка от колело. Като казах чорапи се сетих, че съм виждала жени, да се приближават тихо за да хвърлят в нея яйцата. Не ме питайте кои яйца. Който е суеверен знае - аз не съм и не ме интересува. Младежите хвърляха за таранки, аз разбира се - за шарани. Кълвеше им - през няколко минути вадеха въдиците от водата. Аз ги гледах и обикалях внимателно около тях. Да не подплаша рибата. Моята кукичка се вееше празна. Таранките се трупаха в кофичките им. Едни такива малки, приличаха ми на чипс. Когато по-късно подхвърлих няколко на котарака ми, той само ги подуши и им обърна гръб. Те продължаваха да хвърлят въдиците. Окото на рибарите няма насищане за улов. И с мъжете беше така. Аз седнах до биричката и си налях една чашка. Налях им и на тях. Беше единадесет преди обяд. Времето беше мрачно. Миришеше ми на дъжд. И след два часа заваля. През това време единият си скъса гащите и другите не го оставиха на мира. И така докато темата за гащите не я прекъсна чичка в униформа. Червендалест и набит, беше ни дошъл в гръб. 

-Добър ден! -И се представи.Името му тогава не запомних. -Знаете ли, че риболовът тук е забранен. -Всички се огледахме с леко повдигнати рамене. 

-Е, как забранен. -Дим (От Димчо) навиваше макарата. Една таранчица се чупеше в края на въдицата му. -Кой ти го каза?

Аз се обърнах на другата страна, така, че сержанта да не ме вижда и се засмях. Дим беше застанал над кошницата си с рибоци, когато откачи последната от въдицата и я запрати обратно в реката.

-Как кой ми го каза? -Не видяхте ли табелата, забодена ей там горе. -И мъжът ни посочи с пръст мястото. Всички се обърнахме, но от дерето  където бяхме нищо не се виждаше. Взехме да умуваме. 

-Аз нищо не видях. 

-И аз.

-И аз, нямаше табела!

-И аз, защо да лъжем?

Граничния започна да ни оглежда от краката до петите. Усетих, че му става смешно, когато видя гащите на Андрей. Беше ги сцепил жестоко. 

-Какво си правил бе момче? -И му се изсмя. Ние също се захилихме.

-Хванах една риба ама много се мяташе. Падна ми от ръцете на земята. Аз посегнах да я хвана и като се наведох стана белата. През цялото време Андрей имитираше движенията.Свети Никола да ми прости ама много му се смяхме. По някое време на старият му омръзна:

-Айде, без много обяснения. -И извади един тефтер. Написа нещо в него:

 -По двайсет лева глоба на човек. След това погледна в кофите - Или теглото на рибата ще платите! 

-К'ви двайсет лева, бе човек? Колко е килото на таз' риба? -Му викна Дим.

-Десет лева. -Да мерим ли кофите? -Спогледахме се недоумяващи. Десет лева за риба като тази.  

Кофите бяха пълни до половината. От тези белите, дето продаваха маслини в тях. Във всяка имаше поне по две, три кила. 

-И с какво ще ги мерим тез' кофи? -Жеката се обади зад гърба на Андрей. Беше най-ниският от тримата, но пък се имаше за най-пресметлив.

Граничният се приближи до едната кофа и извади от джоба на панталона си кантарче. От онези малките, с кукичката. После вдигна кофата с него:

-Четири кила мой човек.  И така направи и с останалите две кофи. -Единадесет килограма общо. - Сега плащай рибата, като си много отворен! -И чичката размаха ръката си пред лицето му, като триеше палеца в показалеца си. 

-К'ви пари, нямаме! Истината беше, че всички до един се бяхме паникьосали. След като на идване сложихме бензин в колата и купихме задължителната бира и семки, бяхме останали с по два, три лева. 

-Дайте си личните карти. Явно ще викам колегите. Щом ще пишем - глобата ще е повече. И сержанта подсмръкна, докато вадеше да запали цигара. Ноките на дясната му ръка бяха ужасно пожълтели. 

-Нямаме. Бяхме единодушни. Само дето номерът ни не мина.

-Я, вадете всичко от джобовете. Тонът му беше станал рязък. Изплашихме се.

След секунда на земята имаше цигари, ключове за кола, близо десет лева и семки от слънчоглед. 

Сержанта се наведе и взе цигарите и парите. После мина покрай мен, огледа ме и каза:

-Ти каде си тръгнала с тея шарани? Аз наведох глава. -Връщай рибата във водата -каза. И Дим изсипа кофите в реката. Когато ги прибирахме видяхме, че на дъното на едната бяха залепнали няколко рибки. Поне нямаше да се приберем с празни ръце.

Мъжът в униформата  направи две по-бързи крачки и се качи на баира. След това го загубихме от поглед. 

-Разминахме се. -Жеката прибираше въдиците.

Заваля. Всички се запътихме нагоре към колата. Който е ходил на реката в Ахелой знае, че на високото, където има нещо като малък водопад има й поляна. Малко по-нагоре от нея бяхме оставили колата на един чакълест път. Докато вървяхме, мълчахме. Андерй беше най-отзад. Като се качихме, се заоглеждахме за табелата, която сержанта ни сочеше. Никъде не я видяхме. Качихме се в колата и потеглихме.  

Андрей се сети, че в жабката имаше една цигара.Филтъра й беше паднал. Запалихме я и я завъртяхме. За всеки по две дръпки.

-Ей, колко много риба бяхме хванали. Жеката зацъка с език. 

-Единадесет колограма. Ама сега как да се похвалим!

-Ама старшината как извади кантара от джоба. 

(Смях)

-И ти искаше да плащаш рибата. Голям глупак.

(Смях2)

-От къде да знам, че ще изкочи с кантар!

(Смях3)

-Сигурно е бил по сигнал и е отскочил до тях, за да го вземе. 

Всички се засмяхме. Общо взето, след като уплахата ни премина много се смяхме. Остана ни хубав спомен, нищо, че момчетата не се прибраха с риба. То и аз не се прибрах с шаран. Историята я разказваме й до днес. От една година си има и подобаващ край. 

Бях започнала работа в Слънчев Бряг. Само за лятото, защото съм вечният студент. Като свърших едното, започнах второ. То сега е по средата, ама аз знам кое ще е третото. И така - всеки ден онова лято автобусът минаваше през Ахелой. На спирката има кафе, с разпиляни като футболисти маси. Един ден докато хората се качваха го видях. Онзи - същия, в същата униформа. Безпардонен и червендалест, пиеше мастика с мента. До мен на седалката седна симпатично чернокосо момче. Видя ме, че гледам персоната отсреща на масата. Сега си мисля, колко ли странно съм го гледала. 

-Познаваш ли бай Кольо? -Аз го погледнах и се усмихнах.

-Познат ми е от някъде. Не мога да се сетя от къде. Излъгах го, разбира се. 

Момчето се засмя. Очите му бяха светли. Четяха се като книга.

-Бай Кольо е звездата на града. Циркаджия. Играл е в театъра в София като е бил млад. На Никулден обаче черпи с шаран целият град. И винаги има пари за мастика. 

Аз му се усмихнах и след това избухнах в смях. Все едно бях в разказ на Чудомир. Но в крайна сметка Ахелой си беше повече село, отколкото град. Когато му разказах историята, момчето се изпоти от смях. И с бай Кольо счупихме ледовете.  Когато автобусът спря на последната спирка слязохме заедно. Разбрахме се да отидем за риба през почивния ден. Той за таранки, аз за шаран.