Всеки човек си има своите добри и лоши моменти, моменти на радост и мъка, на гордост и срам. Сега ще ви разправя как с Румбата ловихме лефер миналата година. Със смесени чувства съм към това... мероприятие, ако мога така да го нарека. Хем им е смешно, хем ми е малко срамно.

Слушайте сега.

Значи, първо две-три думи вкратце като предисловие. С Румбата сме приятели от казармата. Заедно служихме. Аз от Бургас, той от Русе. Като се уволнихме си запазихме дружбата. Това е от онези мъжки дружби, които като се случат веднъж и траят цял живот. Който го е изпитал, знае за какво говоря. Аз му бях кум на сватбата, кръстих дъщеря му, по-нататък си станахме и семейни приятели и жена му много се заобича с моята жена. Такива работи.

Лятно време ни идва на гости. Семейно. Децата играят, жените си приказват, ние пляскаме карти на плажа под чадъра, после се състезаваме кой пръв ще доплува до шамандурата. От онова време още си имаме една традиция, така, по мъжки: ходим заедно на риба. Аз морско чедо, той израснал на брега на Дунав.... Какво да ви разправям! Пълен синхрон на рибарските вибрации имаме.

Ей така, ще излезем с моята лодка, ще хвърлим въдиците, ще си разказваме разни неща, ще се радваме на уловената риба, после ще я отнесем вкъщи жените да я чистят и готвят, пък ние ще се изтегнем пред телевизора с биричка на заслужен отдих. Славна работа!

И така вече четиридесет и шест години! Какво знаете вие за мъжката дружба и риболова!

Ама ей на, имало глава да пати.

Дойдоха миналата година Румбата и Ванчето, жена му, както всяко лято. Посрещнахме си ги подобаващо вкъщи, вечерта седнахме на богата трапеза, хапване, пийване. Те помъкнали една туба домашна ракия, че имали повод да почерпят – станали баба и дядо, внук им се родил, Руменчо, на дядо си кръстен. Ех, че като откарахме до малките часове на масата! Завършихме вечерта с песни. Ама няма как иначе, така добре влизаше пустата му ракийка! Мека, мека, ароматна, като глътнеш и ти се загреят гърдите. Поезия!

Два дни пътувахме на близки дестинации с колата, по Поморие, по Несебър, по Созопол. То си ни е традиция. И ето, че дойде време за мъжката част от ваканцията: риболовът.

Аз пролетта бях си накупил разни нови неща за чудо и приказ – воблери, блесни, макари, чепаре, спининг. Все хубавини за радост на душицата ми рибарска. Ако някой ви каже, че рибарите са сурови, закоравели мъже, обрулени от вятъра, вълните и солта – не му вярвайте. Рибарят има деликатна душа, ама няма да я видите от пръв поглед. Тя се крие дълбоко, зад изпечената от слънцето кожа, зад осолените от годините бръчки около очите. Рибарят е като дете: радва се на утрото, на синьото море, на небето, на гларусите, години наред пълни душа с тия гледки. Като загребе шепа вода я гледа как изтича между пръстите му и весели искрици играят в очите му. Защото тая вода е живот. Живот за всичко. И тая вода му дава най-голямото удоволствие: да излезе с лодката или да застане на буната, да заметне въдицата, да остане на саме със себе си и с надеждицата, че Нептун и този път ще е благосклонен. Като е сам човек много хубаво си подрежда мислите, осмисля това-онова, разсъждава, води диалози със себе си, проветрява си главата. Всеки рибар е своеобразен философ. Може всякакви житейски мъдрости да научите от него.

Във въпросната привечер двамата с философ Румбата тръгнахме за лефер. Беше началото на септември и леферът тъкмо беше почнал да излиза. Аз от край време си знам от опит: за лефер се ходи привечер, ако ще ловиш на дъно. Никога не съм се прибирал с празна кофа.

Подготвихме такъмите, храната наслагахме в хладилни чанти, мушнахме едно шишенце и от ракийката. Жена ми ме изгледа съмнително:

- Абе, Цецо, на риба ли ще ходите или да се насвиткате? То и без това някои разправят, че риболовът е вид алкохолизъм, защото мъжете като идат на риба и се връщат пияни, та вие сега да го докажете на практика, а?

Аз само се засмях и заминахме.

Времето беше чудно, безветрено, топло. Небето още не беше напълно притъмняло, на запад леко светлееше, но луната вече се кокореше отгоре, кръгла и жълта като погача. Запърпорихме с лодката през гладката вода. Имам си аз едно местенце, дето винаги ми върви на лефер, та там отидохме. Почнахме да приготвяме въдиците и аз току се похвалих:

- Я ми виж новата вълшебна пръчица! Кукличка! Деветдесет и осем процента карбон, олекотени водачи, екстра работа! Де що има лефер тука ще се закачи!

Сложих си всичко както си му е редът: към шейсетина санта повод, кука, двайсетграмова тежест на края. Боднах един сафрид на куката, Румбата и той така, и заметнахме. Застопорихме пръчките и си сипнахме по маааалко ракийка за късмет. Ама пущината, нали ви рекох как меко влиза, та си доляхме. Пък и повод имаше все пак – за здравето на малкия Руменчо пихме. По някое време извадихме кое-какво да хапнем. Жените се бяха попрестарали, много манджа бяха наслагали в хладилната чанта, ама всичко ни се услади. Хапваме, пийваме и току проверяваме въдиците. Запалихме и големия фенер, че мръкна съвсем.

Малко ли, много ли стояхме, стори ми се, че нещо се е закачило. Хванах пръчката, засякох и взех да навивам макарата. Нещо под водата подръпна, подръпна кордата, тамън се зарадвах, и то току престана. Да му се не види! Каквото и да беше, измъкна се! На всичкото отгоре сафрида беше почти изгризан! Ей, това леферите, са дяволи, от мен да го знаете! Хитри гадини са. Имат остри зъби, на младини веднъж един дебелак, къмто кило, ме ухапа. Сълзи ми избиха от болка. Да не казвам пък колко пъти са ми прегризвали повода! Ето и сега – изяли примамката и зачезнали. Сложих нов сафрид и пак заметнах.

Румбата и той така направи, че и неговата примамка бяха изяли, проклетите. Сигурно се бяха сговорили нейде в дълбокото да ни вземат на подбив.

Капнахме си още от ракийката, заприказвахме се. Мина малко време, може и повечко да беше, проверихме куките – пак го няма сафридът! Брех, дявол да го вземе!

Пак заредихме стръв, пак хвърлихме. Като извадихме – същата работа. Сафрид няма, ама и лефер няма.

- Дай малко почивка да направим – предложи Румбата. – Пустите рибоци се научиха, че ги храним и само дебнат, ама не захапват куката. Сега като видят, че кльопачката свърши ще си идат и други ще дойдат. С тях може да ни излезе късметът.

Ми какво да му мисля? Може и прав да беше, съгласих се. Гасим мезета с ракийка, припомняме си истории от казармата, смеем се.

После сложихме нова стръв на куките, заметнахме и пак зачакахме. Чакахме, пийвахме, чакахме, пийвахме, чакахме и...

Събудих се призори. Слънцето беше аха да се покаже иззад хоризонта. Усетих хлад, тялото ми се беше вдървило. Примигах, разтърках очи и погледнах Румбата. Спеше. Брей, рекох си, как така сме заспали? Въдиците си стояха все така застопорени, хладилната чанта зееше разтворена, из лодката се търкаляха салфетки и празни кутии от храна, а отстрани стоеше почти празното шише ракия. А стига бе! Мога да се закълна, че пийнахме по една-две чашки само. Хайде нека са три. Ама почти цялото шише... Че то беше към литър!

Сръчках Румбата.

- Това кога е свършило? – посочих към ракията.

Той се протегна, разкърши се с болезнена гримаса, зер и неговото тяло се беше схванало, и рече:

- Че знам ли, да не се е разсипало?

Да бе, разсипало се е. Баш си го бяхме гаврътнали, колкото и да не беше за вярване. Ама то е така – добър приятел, сладки приказки, хубав повод и ракийката си върви. Спомних си как до последно чакахме нещо да се хване. Беше станало доста късно, а лефер нямаше ни жив, ни умрял. Явно чакайки сме заспали. Ама то и домашнярката имаше вина за тая работа, де.

Извадихме въдиците и какво да видим! При последното зареждане на стръвта вместо сафрид от кофата сме сложили от маринования сафрид с копър и чесън, дето жената ни го тури в една кутия да го хапнем докато сме в лодката. И после защо не сме хванали нищо! Ми ето защо! Кой уважаващ себе си лефер ще кълве на маринован сафрид? И то без ракийка?

Та такива работи стават като попийваш докато ловиш риба. То за смях ли беше, за срам ли! Хвърлихме за последно точно, когато слънцето изплува от морето като оранжева топка. Е, смили се Нептун, закачихме едно леферче, половин кило беше, та не се прибрахме с празни ръце.

Като видя рибата, жената ме изгледа подозрително:

- И за цяла нощ само това ли се хвана?

- Ми това бе, жена – рекох. – Това. Не обичат чесън, пущините. Особено, ако няма с какво да го прокарат.

Ама жената се оказа права, нищо, че не й го казахме: с Румбата потвърдихме приказката, че риболовът бил вид алкохолизъм.

 

Автор: Даниела Богоева-Гюргакова

 

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на Община Созопол, Летище Бургас, Медицинска лаборатория Лина, ДКЦ Ел Масри, Пекарни Зия, Power FM.

Благодарим и за неоценимата подкрепа на: