Вратата на колата се отвори - единствен звук сред пустоща, и тя излезе отвътре, фигурата й почти изгубена сред огромното й палто. С пръсти, вкочанени от ноемврийски мраз, и смърщена гримаса сковаваща лицето й, тя изпусна малка въздишка - бяла мъгла се разпръсна от устните й, избяга от погледа й, отхвръкна нагоре с бързината на изплашено животно.

Старата таратайка бе изстенала жаловито за пореден път през изминалия половин час, извиквайки нотка на тревога да се надигне из пределите на съзнанието й. Щеше да е добре да спре, преди колата напълно да е сдала багажа.

Пътят около нея бе обгърнат от зимни мъгли и полузамръзнали мочурища. Всичко й изглеждаше напълно непознато, диво, сякаш бе попаднала в един напълно различен от света, с който бе свикнала. Цареше тишина, която дори и радиото на колата отказваше да наруши. Не изглеждаше да има други луди, пътуващи из този нечовешки студ.

Да намери отбивка се бе оказала тежка задача, предимно заради мъгливата завеса, стелеща се докъдето стигнат очите и отвъд. И все пак, след няколкоминутен път, сторил й се безбрежна вечност, в ъгълчета на полезрението й бе изникнало синьото на очукана пътна табела.

Тя дори не се бе опитала да разчете името на нея, а направо бе завила вдясно, съпътствана единствено от неистовата жажда за почивка, за място, където да може да седне, да си събере мислите, да се поориентира в пътищата, и евентуално да приюти малко цаца и картофки в болезнено празния си стомах. Идеята за малка крайпътна кръчмичка й се бе сторила ужасно примамлива в този момент, нищо че обикновено ненавиждаше такива места.

И ето я сега, самотно петно живот насред полузамръзналия, застинал във времето пейзаж.

Тя разтърка пулсиращите си слепоочия, след което отвори очи и ги остави да обходят заобикалящия я свят. Първото, което й направи впечатление, бе тишината - никое градче, независимо колко малко или западнало, не беше толкова тихо, толкова празно, ако в него действително живееха хора - а тук цареше една пустош, неестествена пустош, сякаш светът около нея бе свършил и я бе изплюл в празните си останки.

Накрая просто трябваше да приеме, че бе объркала пътя, бе свила в грешен завой.

Беше се загубила.

Тя тръгна напред, любопитство ехтящо вътре в нея - от него бе забравила и за глад, и за студ. На пръв поглед бе град като всеки малък град - къщурки се бяха строили криво-ляво, безразборно пръснати в произволни посоки; перлено бели фасади и тъмни прозорци. Често в тесните им дворчета се мъдреха рибарски лодчици, изоставени и тъгуващи по обичното море.

Отвъд тях се извисяваха по-внушителни, луксозно изглеждащи сгради, вероятно хотели. Заведения и магазинчета никнеха по незабележими ъгълчета, но уви, и те споделяха злокобната съдба на всички останали - по прозорците нямаше и помен от някаква светлина или човешки силуети. Миризмата на море, на сол и бурни нощи - въздухът бе пропит с нея.

И все пак не беше нещо, което не би трябвало да очаква. Винаги така ставаше с летните курортчета през зимата - плувваха в забрава щом първият есенен вятър запееше. Никога обаче не бе виждала нещо такова със собствените си очи. Тишината бе стряскаща когато се изправяше срещу нея. За Бога, като си помислеше, че само допреди два месеца тук бе бълбукал и кипял такъв живот...

Затвори очи и си го представи. Всички сергии и магазинчета отворени. Туристи зад всяко ъгълче. Нито едно празно място на плажната ивица. Смях и лятна романтика. А сега...

Отвори ги. Пустота. Единствено духовете на онези отминали времена още плуваха из въздуха, задминаваха я, миражи с илюзорни усмивки. Същински призрачен град, захвърлен и забравен в зимния си сън. Една глуха тъга я обземаше като се замислеше за това.

Мисълта, че това градче й е познато, постоянно се надигаше в ума й. Не можеше да се досети защо, но усещаше, че причината е точно под носа й. Напълно възможно бе да бе идвала тук при някое от десетките си пътувания...

Неусетно, изгубена в мисли, се бе озовала на тясна плажна ивица, плискана от сивеещи вълни, които се разбиваха на ослепителна пяна пред краката й. Малък кей се протягаше към откритото море недалеч от нея и когато вдигна поглед към него, мярна човешка фигура, появила се като фантом от нищото. Любопитството й надделя и тя пое по пътекатя между пясъчните дюни към дървената постройка - без никой тук да я поддържа, имаше голям шанс да е прогнила, ала другият човек си стоеше най-спокойно, така че тя предположи, че е поне задоволително безопасно.

Стъпките й предизвикваха вопли на недоволство от тъмните дъски, но нищо повече, и тя се осмели да закрачи напред. Оттук вече можеше ясно да различи, че фигурата е стар рибар в окъсано, проядено от молци палто. Моряшка шапка бе нахлузена върху побелялата му като сняг коса. Не беше ясно дали той е истински човек, или просто поредният призрак, оставен като омекнало ехо на отминали времена.

-Има ли улов, дядо? - провикна се, тя заставайки до него. В последния момент обаче осъзна глупостта си и побърза да покрие устата си с ръка. И да бе имало каквато и да е риба изпод полузамръзналите водни воали, вече си бе плюла на перките.

Рибарят обърна глава, дотолкова, че да разкрие сините си, замъглени очи, по-лазурни от самото море. Бяха единственото нещо, даряващо цвят на този сребърен пейзаж, като изключим неините зачервени, замръзнали ръце и нос. Щом я забеляза, искрено радостна усмивка разтегли набръчканото му лице.

-Има, има, хе, все ще се намери нещо! - отвърна той, облизвайки напукани устни, докато въдицата му нежно се полюшкваше по вълните.

-Много празно е станало тук. - отбеляза тя. - Къде са всички?

Въздишка се отрони от рибаря, поела в себе си тежестта на една безпределна мъка. -Тръгнаха си, мойто момиче, тръгнаха до един. Никой не остана. - поклати той глава. - Няма ли работа тук - няма и хора. Един по един си отидоха, кой по градовете, кой в чужбина. Никой не го ще това селце тук.

Вина обхвана сърцето й, вина и срам, защото си знаеше и тя беше от тези хора, които си тръгваха. Беше скитница, тръгнала си от дома преди години, и не бе погледнала обратно.

-А ти, какво правиш ти тука? - дойде изневиделица неговият въпрос. - Да не се загуби?

-Загубих се, дядо, загубих се. - едва промълви тя. - Загубена душа съм аз.

Тишина посрещна думите й. Рибарят отново бе вперил безмълвно очи напред, където плавни вълнички игриво се разплискваха.

-А ти? Какво правиш ти тук, след като няма друга останала душа? Как живееш, без хора, без никой да ти оказва помощ? - запита го тя.

-Какво да се прави, другаде нямам да ида. Тук е моят дом, тук съм отворил очи и тук ще ги склопя. Но поне морето го има да ми прави компания, а водите тук са винаги щедри. Като няма риба, ловя спомени. - весело отвърна той, сякаш възвърнал си онази своя бодрост от по-рано. - Рибата може и да е отплувала, ала те стоят, морето не може да ги отмие! - засмя се. - Който си тръгва оттук, все в него си хвърля спомените. - и отново заметна въдицата си. Връвчицата се усука във въздуха в грациозен танц, запърха нагоре, като че ли се опита да се откъсне, и тя да полети, но единствено успя да цопне сред сивите води и в срама си да се скрие под тях. - Даже по-скоро морето само си ги взима. И него го боли когато го изоставят. Всеки път щом някой си тръгне, кървави белези оставя по повърхността му, и те болят, болят и не зарастват. - Дълбоките му въздишки разпориха студения въздух, с тежки вериги се закотвиха около кея, закръжаха около двамата самотници. - Жал ми е да гледам този мой приятел в такава болка, но какво да се прави. Не мога да спра хората.

-Приятел? Морето ли? - почти детско любопитство изплува насред изражението й. Като да потвърдят, вълните се надигнаха, игривите им капчици опръскваха старите дъски.

-Не може да говори, но вслушаш ли се, думите му сами ще те достигнат. Поне при мен така става. - сви рамене рибарят. - Морето сипе своите сладки приказки в ушите ми, разкази за всеки, оставил отпечатък в златистите пясъци, нашепва спомен след спомен, рисува в ума ми картини на онези, напуснали го отдавна, а на мен ми се къса сърцето. Само мога да предавам тези истории на когото мине случайно оттук, и да се надявам че който чуе ще ги запомни и предаде, та да не отиват на вятъра.

Учуди я колко красноречиво и сладкодумно говори този рибар, думите му заплениха интереса й, прииска й се да го слуша още.

-Дядо... а можеш ли да ми разкажеш една таква приказка?  - свенливо го попита тя, търсейки отново това наситено синьо, струящо като ручей от очите му.

Бистър смях заигра сред студа между двама им. - Иска ли питане бе, чадо? Я, да видим какво се е хванало. - и с тези си думи започна да дърпа въдицата, да дърпа и да дърпа, и тя я тъкмо бе на път да му предложи помощта си, когато вълните неохотно му позволиха да изкопчи богатия си улов изпод тях.

Пред очите и на двамата кукичката се издигна, а на върха й се поклащаше все още загърната в було от водни капки детска гривничка, извезана с водорасли и висулки от рапанчета, мидички и раковини. Тя бе смаяна - мислеше, че той цял тон бе извадил, а то се оказало само една малка гривничка! Вероятно спомените, обковани в нея тежаха - спомените винаги бяха товар най-непосилен.

Не успя да я види добре преди рибарят да я сграбчи в съсухрените си, напукани от мразовития вятър ръце. Доближи едното рапанче до ухото си и се заслуша, застина като хипнотизиран и тъкмо когато нетърпение започна да я обзема, той се откъсна от гривната и заговори.

-Имало някога едно момиче, дете на диви ветрове и необуздани трепети. Когато още била още малка, и тя самата отраснала в малко крайбрежно градче досущ като това тук, с пясък и морска сол между къдриците и лъчите на самото слънце в усмивката. Тъй като всеки в този крайбрежен град се познавал с всеки, нямало измъкване от хорските погледи. Ясното слънце не щадяло ничии тайни, окъпвало ги в заслепяваща, разобличаваща светлина. Винаги някой знаел къде е тя, какво прави, с кого разговаря. Целият й живот там бил предопределен, разграфен до последната секунда и последното действие благодарение на амбициите на родителите й.

Вероятно за това се била влюбила безвъзвратно в идеята да пътува, да се скита, да се изгуби и да не се върне повече. Изгаряла от копнеж да бъде господарка на своя собствен живот. Да се загубва из скалистата местност, обграждаща градчето било любимото й занимание, защото сред прещерите и вълните никой не можел да я достигне, да я намери и да я прибере насила у дома.

Пътуването било неината страст от малка - сърцето й копняло безпомощно по стотици места, които още не бе посетила. Далечните пътища я привиквали както сирените извиквали моряци, и техният зов я отвлякъл една вечер, когато вече била достатъчно пораснала, че да може сама да разпери криле и отлети от гнездото. Години след години се скитала по ничии земи, опиянена от собствената си новооткрита свобода, но погледнала ли назад, към родния дом?

Не и докато съдбата не я върнала, не я запратила обратно в градчето както вълните запращали отломки по брега му. Не бе вярвала, че това място би й липсвало, но о, колко грешала. Най-болят нещата, които човек смята за даденост, докато не ги загуби, не съм ли прав?

Когато приключи, тя остана онемяла, вгледана в поклащащите се рапанчета. Бе разпознала себе си в историята на рибаря. -Може ли... - промълви накрая, с плах и омекнал гласец едва извиращ от пресъхналото й гърло. - Може ли да я видя?

Пое от него гривната, толкова мъничка във вече порасналата й длан, и прокара пръсти по нея. От годините, прекарани сред дънния пясък и скали, украшенията бяха покрити в мрежа от тънки пукнатини, но боичките по тях още стояха, макар и поолющени - отпечатъци от детски пръстчета, небрежно нарисувани рибки и звездички. При вида на тези багри някакво чувство затегли сърцето й, обливаше го ту в топли, ту в студени вълни. Това невинно детско бижу й изглеждаше твърде познато...

Изведнъж всичко се проясни.

Това бе неината гривна.

Спомняше си я, как родителите й й я бяха подарили за осмия рожден ден, как малките рапанчета подрънкваха на детската й китка докато бе тичала по пясъка, как ръчно я бе обагрила с боичките си, как един ден я бе запратила в лазурния залив, заедно с последните следи от родния град в сърцето си. Това бе денят, в който си бе отишла, в който се бе откъснала собственоръчно от родния дом.

Но как? Как бе попаднало сега тук това късче от детството й?

Когато се досети, се прокле, че не е забелязала по-рано.

Защото това бе именно градът, където бе израснала, заливът, където бе изхвърлила детството си преди години. Не знаеше как не го бе забелязала преди, но сега прозрението грееше като искра на зорница в мислите й. Същите къщи, същите лодки, същите улици, същите дворове, образи, въздигнали се от пепелта на отдавна скрити спомени. Сърцето й затуптя усилено, и изведнъж натежа още повече от преди, повлече я към дъното на собствената й съвест.

Толкова години не бе стъпвала на родна земя, толкова години се бе старала да прогонва като нежелани мухи мислите за завръщане. Толкова дълго време, че чак не бе успяла да разпознае къщата, където бе прекарала първите години от живота си.

Бе увила сръчно детските си спомени във вързопче от прах и забрава, и го бе скътала грижливо в най-тъмните и непроходими ъгълчета на съзнанието си. Често обаче някоя прашинка успяваше да се измъкне и да я погъделичка, подбутваше ума й, след което бърза като стрела се скриваше отново в някой процеп, оставяйки я съборена от вълна на неочаквана носталгия.

Потрепера, отстъпи назад, сълзи избуяха в очите й, а вятърът ги обрули, смеси ги със солените морски кристали. Сините рибарски очи следяха всяко неино движение, как раменете й се разтресоха, как сълзи прогориха клепачите й, как хлипове проехтяха през гърлото й, но никакъв звук не излезе. Като тайфун се стовариха всички спомени и чувства върху нея, оставяйки я беззвучно да шепне 'Съжалявам, съжалявам, съжалявам'

Една тежка ръка се отпусна на рамото й и когато тя погледна нагоре, срещна отново печалния поглед на рибаря.

-Дядо, аз...- понечи да каже тя, преди той да я прекъсне.

-Разкайваш се сега, че си оставила всичко това зад гърба си, нали? Че може би повече никога няма да се разхождаш безгрижно из този град, няма да чуеш смеха на приятелите си да оглася дворовете, няма да се прибереш вечер в познатата стара къща и да се сгушиш у майка си, нали? - тези думи я пронизаха по-силно от най-големия мраз, оставиха я разтреперана, защото той бе ужасно прав. Лицата на майка й, на баща й, на братята й, на всичките й стари приятели, на старите й учители профучаха като бури през съзнанието й. Какво ли бе станало с тях? Накъде ли по необятния свят се бяха пръснали? Трудно й беше да приеме факта, че повече едва ли някога щеше да ги види отново. Дали те я помнеха, или я бяха забравили както тя бе забравила тях? - Защо напусна? Свобода ли диреше? А получи ли я, свободата която носи и неизбежна самота?

С безбрежна като самото море въздишка рибарят разтвори ръката й, за да пусне гривната вътре. - Пази я, да ти напомня за това място. Не го забравяй отново. Молим те.

Тя едва успя да кимне, а светът се завихри около нея докато се изнизваше обратно към колата си. Така и не можа да си спомни как бе успяла да я накара да тръгне, или накъде се бе запътила след това. Продължи да се скита, из преливащи от живот и обезлюдени градове, които караха сърцето й да се къса. Понякога се чудеше дали в поредното празно селце няма някой ловец или рибар на спомени. А гривната, гривната държеше винаги у себе си, да й напомня за детството, от което бе избягала, и за онази съдбовна среща насред ноемврийския студ.

 Единственото, което бе останало в ума й, бе една рибарска история, запечатала се надълбоко в съзнанието й, и урокът, който й бе донесла.

 

Автор: Цветелина Тетимова

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на Община Созопол, Летище Бургас, Медицинска лаборатория Лина, ДКЦ Ел Масри, Пекарни Зия, Power FM.

Благодарим и за неоценимата подкрепа на: