Да съм Рибар ? – Не съм....

Аз съм една обикновена жена, която ще ви разкаже една не толкова обикновена рибарска история.

Родена съм точно на деня на рибаря 06 Декември и като истинска дама няма да казвам преди точно колко години. Само ще спомена, че тази година ще празнувам един щастлив 30 годишен юбилей.  И понеже вярвам в щастливите обстоятелства,  то съдбата прати в живота ми не златна рибка, а един прекрасен рибар.

Той открадна сърцето ми и точно като в приказка на 29 юни 2013 – си казахме заветното „ДА“ , разменихме сватбените си халки и се врекохме във вечна любов... И тук  по принцип историите завършват с „ те заживели дълго и щастливо“ ...

Подготовката по една сватба както е добре известно е сериозно предизвикателство за всяка двойка.  Вълнения, емоции, еуфория съпътстваха целия процес по организирането и провеждането на този така дълго чакан и от двама ни ден. След като всичко мина точно както го бяхме планирали, безупречно, прекрасно и незабравимо, то дойде време и за заслужената почивка – медения месец. След многобройните пътешествия в чужбина и страната, се върнахме към нормалния си начин на живот. Работа, задължения и хобита.  Халките на ръцете ни достолепно напомняха за новото ни Аз, което завинаги ни свързваше с другия, където и да е той.

Сега обаче е време за рибарската истирия, която  подложи младото семейство на първото им изпитание.

Като жена, която безпрекословно обича мъжа си, като съпруга, която идеално разбира нуждите и желанията на любимия – подкрепям неговата страст – а именно риболова.

Хоби, което много често го изпраща по най-затънтени местности, излага го на редица опасности и го поставя пред немалко предизвикателства. Хоби, което му дава нужното уединение, дава му спокойствие и баланс, а аз с радост го очаквам всеки път, защото съм истински ценител на всички рибни и морски деликатеси.

Беше минал не повече от месец  от сватбеното ни празненство, когато моят Рибар отиде на нощен риболов. Както вече признах, не съм рибар, а още по-малко съм експерт, затова моля да бъдете снизходителни към моите некомпетентни коментари, но аз само разказвам историята през призмата на „Жената на рибаря“.

За нас жените понякога е необяснимо как не можем да ви събудим в събота сутрин до обяд, когато имаме уговорка за разходка в парка, но щом става дума за Риболов, сте готови да не си лягате, да не спите с дни или да станете в 4 през нощта, за да отидете на някой язовир.

За нас, тези които ви чакаме няма логично оправдание, че отказвате да дойдете с нас на плаж, с коментара, че не обичате слънцето, докато в същото време се излагате на жарките лъчи, докато киснете до някой гьол.

Но нека сега ви доразкажа какво се случи по нататък в нашата рибарска история.

Нощния риболов, не беше нещо необичайно за моето мило момче. Не мога да не бъда докрай откровена с вас – преди години той направи опит да ме привлече към това свое занимание, да ме направи съпричастна, но уви, аз не млъквах през цялото време, а накрая изтощена и изморена – просто заспах. Това беше моят първи и последен опит да бъда част от това Хоби. Бях чувала, че риболовът е призвание – или го чувстваш, или не. За себе си знаех, че е по-добре всеки да се отдаде на собствените си страсти.

И в онази вечер, за която вече споменах – аз прекарах в приятелска компания, докато моето момче сам само се наслаждаваше на среднощен риболов.

Всичко вървеше прекрасно, докато не получих едно късно телефонно обаждане. Сигурно беше минало полунощ, когато на дисплея на телефона ми се появи името на любимия. Гласът му беше разтревожен, а няколкото думи, които успях да чуя ме разсъниха напълно : „ Стана нещо много лошо“.

За части от минутата ми минаха поне 100 страховити сценария. На логичния ми въпрос: „ Какво стана?“ , получих отговор, който едновременно ме успокои и изправи на нокти в един и същ миг.

  • „Загубих халката в гьола?“

Какво ще кажете? По- малко от месец след  сватбата, та той пръстенът още не беше свикнал с неговия пръст или по-скоро ръката му чувстваше халката като чуждо и непривично тяло.

Обърканото ми женско съзнание  зачеркна всички онези сценарии, в които нещо лошо се е случило с най-любимото същество и сега беше време да разгадае кодираното послание, което започваше със  „Загубих“

/Как я загуби? Сама ли падна халката? Той ли е хвърлил? Някой му я взе и я хвърли? Изплъзна се? Но в язовира ли е вилизал? Ако е влизал, защо го е направил? Ако не е? – Защо не я е потърсил?...Какво точно се случи. /

Ето такива монолози се случват в нашите глави в търсене на точното попадение. Понякога сме толкова сигурни в правотата си, че дори не проумяваме отговорите на отсрещната страна.

Бях чувала какви ли не истории за мъже, които не искат да носят халките си, поради ред причини, но ние бяхме говорили много преди сватбата. Той ме увери, че иска халка, би желал да я носи –едва ли, изхвърлянето й в някакъв язовир е долна инсинуация, само и само да се отърве. Още повече инвестирахме много в тези халки – и тук не говоря само за пари, те бяха подарък от скъпи за нас хора, те бяха символ на любов... Не, едва ли е нарочно... Но какво се е случило?

Толкова е просто – хвърляйки за пореден път захранка, тишината е пронизана от два звука. Единият е ясен, но какво е провокирало втория мистериозен звук. Бърз преглед и ето го отговорът – Халката не си е на мястото.

Какво е правилното решение?

Да влезне в тъмния, неосветен гьол, при положение, че е напълно сам – за да търси един пръстен. Е, вярно, малко по-специален, гравиран с моето име и важната за двама ни дата, но какво от това. В крайна сметка, ако нещо се случи с мъжа ми и един тон злато не могат да го заменят.

Много правилно решение, да не предприема „издирване“. Но е следвало нелекото решение, кога и как да ми  съобщи новината.

Както разбрахте вече, съобщи ми го по телефона, може би минути след събитието. Познавам моето момче по-добре от всеки друг и знам, че не му е било лесно – не защото се е притеснявал заради пръстена, а по-скоро от това, че ще ме разочарова.

Няма да крия, че не очаквах още на следващия ден да отиде и да си поръча нова халка в златарското ателие. Представете си изненадата на бижутера, който много добре ни помнеше, защото беше сътворил за нас истински шедьоври, а и не беше минало много време. Изработката на новия пръстен отне поне 2 седмици, но когато отново разполагахме с 2 халки, сякаш нищо не се бе случило.

И само ще добавя, че преди около 2 месеца, получих отново телефонно обаждане, в което моят съпруг ми каза, че е на риболов и малко ще закъснее, защото си търсел халката. В този чуден миг, ме побиха ледени тръпки и усетих, че преживявам дежа вю. Всъщност Той беше хванал един шаран на същото онова злощастно място и опипваше корема му, да не би случайно да е глътнал изгубената халка. А онази втората, вече остава вкъщи, когато мъжът ми ходи на риболов.

Историята за халката обаче е повече от задължителна при всяка среща с приятели. Тя се разказва и от хора, които не ни познават пряко, което ме кара да мисля, че предизвиква едновременно смях, вълнение и емоции у слушателите. Странното е, че започвам да я чувам модифицирана – като например, че моят Рибар е забравил халката на нечие нощно шкафче; че всъщност изобщо не става дума за риболов и какво ли още не.

Затова реших, аз да разкажа историята такава, каквато вярвам, че е и такава, каквато ще я разказваме на нашите деца. Колкото до любовта, тя става все по-истинска с броя на драскотините по чистото злато. И нека нашата приказка никога не свършва...

 

Автор: Михаела Маркова