Тя лежеше на скалата и слънцето напичаше грациозното й, изваено сякаш от скулптор тяло. Той я съзерцаваше и преглъщаше, забравил целта на посещението си. Една вълна се засили, удари го, като че ли нарочно по краката, за да го извади от унеса и да му напомни за предстоящата мисия. Въздъхна, поглади мустак, облиза се, протегна се и се приготви, като метна още един последен сладострастен поглед към красавицата...
Беше сигурен в себе си, не го правеше за първи път – нали имаше опит още от времето, когато живееха край реката. Там ловеше риба на воля, но хората започнаха да използват водата за напоявяне, замърсиха я, рибарите гладуваха и тогава се принуди да търси спасение край морето... Другите му завиждаха за всичко - и за стойката му, и за държанието му, и за уменията му да преценява нещата до последната секунда и то с най-малка подробност... Пустата му риба! Обичаше я всякак - и пържена, и печена, и варена и осолена, нищо че после пиеше толкова много вода, та коремът му се подуваше чак, а след това три дни не може да близне нищо. Майка му все разправяше, че тая негова лакомия ще му изиграе някой ден лоша шега, но той не вярваше в предсказания и все така продължаваше да живее по старому...
Сега приближаваше бавно до човека с въдица и огромни гумени ботуши. Не искаше да му пречи и да го дразни, само щеше да надникне в кофата и да види колко беше хванал, пък после ще мисли какво и как да прави...
Мъжът беше доволен. Времето беше идеално не само за риболов, а и за всякакви дела - нито топло, нито студено, с нежен, приятен полъх, а по небето няколко малки бели облаци танцуваха леко със слънцето... Всеки рибар знаеше, че висенето с часове на брега е губене на време, обаче удоволствието от това хоби беше повече от всичко друго на света... Можеше да вземе лодката и да хвърли мрежата някъде навътре, където беше по-тихо и спокойно, а ги нямаше там и ония бесни вълни, ама не - крастата си е краста!... Човекът въздъхна и метна въдицата за пореден път...
Другият бутна шишето, оставено на сянка, но не прояви ни любопитство, ни слабост към съдържание му и продължи нататък, като внимаваше да не вдига шум... Погледна улова и кимна одобрително с глава - екземплярите бяха все едри риби - лихнус, но той не ги харесваше. Не беше заради костите /с годините се научи умело да ги отделя от месото/, просто искаше да се наслади изцяло на всичко и да преметне няколко пъти цяла рибка в устата си - навик, останал от времето край реката...
Изведнъж нещо задърпа кордата, плувката затрептя, направи няколко кръгчета и рибарят трескаво започна да навива макарата. Когато извади въдицата, изпуфтя недоволно и тегли една цветуща по адрес на късмета си. На кукичката се беше уловила малка, дребна атерина и мяташе безпомощно опашката си във всички посоки. Човекът внимателно я откачи и я подхвърли нагоре, за да изпита поне удоволствие от цопването й във водата. Точно в този момент нещо профуча покрай ушите му и той онемя от случващото се. Една огромна космата фигура се изви като дъга, протегна се, хвана рибката още във въздуха, преметна се през глава като майстор акробат и тупна на краката си. Рибарят нямаше време да реагира, защото рижият котарак вече тичаше с всичка сила, стиснал плячката в устата си...
Запъхтян, спря в храстите и като видя, че е доста далеч и никой не го преследва, облиза рибката няколко пъти, наслади се на миризмата й и я пусна долу. После изпъчи гърди, пое дълбоко въздух, огледа се пак, започна да диша равномерно, протегна се, захапа атерината отново и с бавна походка тръгна към скалата, сякаш му предстоеше най-големия и важен момент в живота. Беше горд, че намери смелост и решение как да я ухажва. Искаше приятно да изненада обекта на своите отдавнашни вълнения, да се обясни по този начин на черната красавица в любов, някак си да я зарадва, да й докаже предаността си и... тайно се надяваше на невероятен успех...
Тя все още се препичаше на слънце, а той я доближаваше, развълнуван до краен предел. Беше като заспала... Чаровникът измърка, после пусна рибата в краката й, доволно измяука, побутна я, но след това така зверски изкрещя, че чак вълните, без да искат, се уплашиха и се разбиха на пяна, като повлякоха няколко миди след себе си... Не разбираше вече нищо... Защо женската не реагираше? Нима беше безразлична?... И какво беше това ужасно нещо, което толкова силно се заби във врата му? Как болеше само! Разкъсваше ли го?... Оле-лее!... Неее! Не може да бъде!... Къде го носеха?... Нагоре ли отиваше?... Усети, че губи представа за време и място, но преди да чуе човека, разбра, че майка му имаше право - някой си правеше лоша шега с него. Думите се забиваха като гвоздеи в главата му:
- Така ти се пада, уличник такъв!... Ще крадеш чужд труд, а?... Ха-ха-ха!... Глупав котарак!... Как се хвана на въдицата ми само, как!... Хитрец си, ама аз съм още по-голям... Добре, че беше тази изкуствена котка!... Не вярвах, че химията може да прави чудеса от всякакви миризми, не вярвах, но страхотно се получи!... Ще ти дам сега една хубава риба, като те заведа в приюта за бездомници... Ха-ха-ха!... Ама, че рибар! Ще се състезава той с мен!... Самозванец! Жалък ловец!... Ха-ха-ха!...
Котаракът се мяташе безпомощно във въздуха и жално мяукаше, но като разбра, че няма да получи нито помощ, нито съчувствие, бързо се окопити, сви четирите си лапи към корема, напрегна цялата си сила и жажда за живот и започна да се клати ту напред, ту назад. Набра достатъчно скорост, дръпна се изведнъж рязко, опъна въдицата, която се огъна толкова много, че той успя да стъпи на скалата, приклекна ниско, после отскочи напред и измяука така силно, че раздра чак въздуха. Падна долу и после се понесе като стрела напред през камъни и пясък, докато се скри от разширените очите на изумения рибар. Всичко се разви толкова неочаквано, че човекът не разбра как кукичката го перна през лицето. Ужас!... Едва не налапа парчето рижа козина, закачена на върха й...
Скоро и двамата рибари ближеха раните си – четириногият, свит в храстите, извил тяло и изплезил език, жално плачеше, а двукракият, натопил парче памук в шишенцето с ракийка, бавно чистеше капките кръв по брадата си, стискаше зъби, истерично скачаше върху скалата и риташе падналата въдица, сякаш тя му беше виновна за всичко...
Автор: Радка Видьова - Рая Вид
