Стоим си ние с бати Стойчо в редакцията и се чудим каква история да сложим в следващия брой на вестника. Когато изведнъж в 23:30 вечерта пристига имейл по пощата, който гласи: “Отвори, само ако вярваш на рибари!”

Обикновено рибарите са си лъжци, но аз реших да изтегля записаната история от пощата си и да я прочета, а пък знаеш ли, даже и да не е истина, може да е добър материал за вестника. Та спогледахме се ние с бати Стойчо и решихме да почнем да четем.

“Аз съм рибар. На 54години. Професията ми се предава по наследство. Рибар беше и баща ми, и дядо ми, и прадядо ми, и дядото на дядо ми и така нататък. Живея в голяма къща. Нямам съседи. Домът ми не е модерен, а по-скоро пълен с необикновен улов. Снимки на мутирали риби, акули, черупки на рапани и миди. Дълбоко свързан съм с морето. Най-добрите ми приятели са олющената лодка в двора ми, въдицата до вратата на къщата ми и харпуна. От друго нямам нужда. Все пак съм рибар. Та това се случи преди няколко дни.

Стоя си аз на кея, плацикам си краката, пуша си цигарката и гледам гладните чайки над мен. Те се издигат високо в небето и с бясна скорост се стрелват към водата и вадят едро парче месо от нея. Това си е нещо съвсем обичайно. Но случващото се след това, ме кара да се замисля, дали е нормално. Цялото ято чайки се събира на едно място и започва да се върти в идеално оформен кръг, като постепенно се издига нагоре. Аха, готвят се за групов улов. Решавам да стана от кея и да погледна към морето. Има нещо странно във водата. Прилича малко на голяма риба или по-точно на змия.

Но не от тези змиьорчици, които плажуващите хващат и затварят в бутилчица, за да се похвалят какво са видели. Това е нещо съвсем различно. Дори прилича малко на змей. От онези големите, за които се говори в митовете. Но вече няма значение, защото докато се чудя какво е това, то изчезна във водата, а чайките се разпръснаха. Вече е надвечер и е време да изкарам лодката и да отивам, да уловя вечерята си. Както винаги закачам червея за кукичката и мятам въдицата във водата. Ловенето на риба е доста дълъг, скучен и изморителен процес понякога. А точно днес е и малко труден. Дори чайките не успяха да се нахранят като хората след като мистериозното чудовище мина от тук. Да, правилно. Има чудовище в морето…”

                Аз чета историята на глас, а бати Стойчо се е изпънал и слуша внимателно.

                -Абе, батьо, тая история сме я чели някъде.

                -Да бе, ама не беше точно тая. - отвъща ми той. - Карай, чети нататък, може пък да стане интересно.

И аз чета: “Морето е изключително потайно. Дори понякога страшно. В мрачните му дълбини, могат да се крият и много опасни създания. Но ако ги търсим, няма да ги открием, по-скоро, когато най-малко ги очакваме, точно тогава те ни намират. Така си и стана…”

                -А ти, бати Стойчо, не беше ли срещал нещо подобно?

                -Не, не. Лъжеш се. Айде, чети по-нататък историята.

И аз пак чета: “Беше надвечер, времето в което отивам да си уловя вечерята. Добро начало. Хванах една риба. Не е зле. Не е малка. Ще ми стигне идеално. Ама що пък и да не хвана още две, три. Те като са толкоз големи... Даже може и цяла кофа, ако успея. Ще я замразя, ще имам за черните дни, че напоследък все дребошлък мятам на тигана. Друго си е нещо по-така. Айде, червейчета, донесете на своя дядо нещо по-едричко. Раз. Два. Три.

И въдицата цопва във водата. Оп, оп. Нещо тая лодка много взе да се клатушка. Явно иде буря, май требе да се връщам у дома. И без това при бурно море риба нема. Почвам аз да греба към брега, а имам чувството, че само около мене се мърда водата. Ето вече съм почти на кея. Два, три замаха още и съм там. А може би, не. Нещо рязко дръпва греблата от ръцете ми. Аз от страх се свивам на дъното на лодката. Нещата не са никак добри. Ето и греблата ми изплуваха на около метър от мен. Изведнъж водата наоколо се кротва. Става доста спокойно. Почти е тъмно. Чудя се -дали да не си подам ръцете и да пробвам да си взема греблата, за да стигна до кея… Когато зад мен чувам шум и щом се обръщам го виждам. Това е той. Змеят. Подава люспестото си тяло над водата. Тогава аз хващам здраво харпуна и дори без да се замисля, натискам спусъка на оръдието и стрелата му се забива в тялото на чудовището...”

                -Абе, Стойчо, тоя разказ, не беше ли за оня дето нещо във водата му било откъснало крака?

                -Момко, стига пита бе. Чети, че да разберем!

“Силният му рев се чува и над водата. Чудовището си изкарва главата на повърхността и аз мятам един голям нож, който се забива право в гърлото му. То се пльосва във водата и създава толкова голяма вълна, че ме изплисква заедно с лодката ми на кея. Добре, че беше стрелата от харпуна, че да мога да го издърпам. Беше толкова голям и тежък, че ми отне няколко часа, докато го изкарам на брега.

Сега, ако посетите къщата ми, влизайте направо в хола. Ще видите змея. Окачен на стената. По-точно на три стени. Дълъг е около 10 метра и е дебел, почти колкото двама като мен. Реших да го запазя цял.

Морето не е просто море. То е много повече. То е дом за много създания. Не гледайте на него, като на път между държавите или като източник на храна. Или дори просто като място, на което можете да се разхладите в горещите дни. Гледайте на него, не с очите, а със сърцето си, и то ще ви приюти.“

                -Какво мислиш, бати Стойчо, да я публикуваме ли тази измишльотина?

                -Мен ако питаш, режем началото и края на историята, свързваме ги с две изречения по средата и сме готови.

                -Ама как така? Да махаме историята за змея?

                -Именно. Та той, човекът сам си го казва. Той е рибар. Нали знаеш, даже няма и смисъл да питаш рибаря. Всички знаем, че той е хващал най-голямата риба.

                -Абе не е тъй, бати Стойчо, може и да има нещо в морето. Нещо което се крие в дълбините му. Нещо необикновено. Чудовище например.

                -Единствено, което се е крие, е заглавието на историята и то ще бъде: “Морето - наш дом!” Какво мислиш?

                -Добре е, бати Стойчо, ама само едно ще ти кажа. Ти само гледаш морето. Не го виждаш. Това, че не го виждаш, не означава, че то не съществува.

 

Автор: Жулиета Христова Василева

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на Община Созопол, Летище Бургас, Медицинска лаборатория Лина, ДКЦ Ел Масри, Пекарни Зия, Power FM.

Благодарим и за неоценимата подкрепа на: