В душата си дете съм, което се опитва да порастне... дете, закърмено с уханието на морските вълни, дете, отгледано в топлите прегръдки на пясъка, дете, обичащо до безумие морската шир... И сякаш ми е писано винаги да се връщам тук... тук, откъдето започна всичко – животът, мечтите, копнежите, недоизречените мисли, загубените думи, откритият смисъл... Моят дом е брегът – свидното място, където започнах изграждането на себе си. Соленият полъх на вятъра, яростно разбиващите се вълни в траполите на неотъпканите ми чувства, кристално чистият отблясък на утихналото море след бурята на гнева, изтичащите кехлибарени песачинки, отмерващи като часовник живота тук и сега... И точно по детски обичам да заровя пръсти в студенития пясък и с пълни шепи да преоткрия света, неловко сътворявайки замъка на моето отминало безгрижие...

Някога дядо обичаше така силно морето... Дъхавият солен бриз, пропил дрехите му, оттекващият плисък на вълните, отразен в безкрая на погледа му, нестихващите разкази за чудните му морски приключения плениха душата ми и аз заживях в приказното безвремие на морската синева. Дядо умело вадеше от прашната ракла на своите спомени поредната история, поутупваше я малко, за да придобие приличен вид и започваше своето пътуване през времето и пространството... Често-често спираше, за да попълни изтритите, позабравени вече детайли с нови и винаги различни като придаваше на словата си нотка на очакване...

- Преди много време, когато аз бях дете, зимите бяха ужасно студени, с много сняг и пронизващ вятър... Печките горяха с пълна сила, пукотът им се чуваше надалеч, топлината превръщаше всеки прозорец в платно за поредната рисунка, а игривият пушек докосваше с парещи пръсти сърдитите облаци. Снегът се сипеше едър като череши и постилаше своя прекрасен, пухкав килим, а ние нямахме търпение да оставим следи по него... Една зима бе толкова студено, че Черно море замръзна и се превърна в нашата любима ледена пързалка. Аз и моите приятели безстрашно обхождахме това чудо на природата и прекарвахме часове в игри насред  замръзналото сърце на морето. И точно в една от тези игри, улисан и забързан, не чух как под краката ми ледът започна да пука и изведнъж усетих как потъвам... Водата бе смразяваща, толкова студена, че не можех дъх да си поема, започнах да се сковавам и да потъвам... Мартин (Бог да го прости - дядото на Калоян) – нали се сети? – ме хвана за ръката, дойдоха и останалите от групата и ме извадиха – премръзнал, посинял, почти изгубил съзнание. Качиха ме на една шейна и ме заведоха вкъщи, където с тонове юргани и литри горещ чай се съвзех. Е, естествено, че ме сгряха и с един хубав бой, ама това е друга работа...

Но най-любими останаха за мен споделените битки на дядо с рибите, неговите вълнуващи рибарски разкази, преизпълнени със нестихаващата му страст, с желанието за богат улов, с тръпката от борбата за надмощие...

- Нали знаеш колко обичам да ставам сутрин по тъмно, да изпия топъл чай и да грабна любимите си въдици... и да прекарам целия ден в безмълвната компания на рибите... Те не са като хората, те са по-добри...

Едва сега – от дистанцията на времето и изминала дългия път до познанието – разбирам какво е имал предвид тогава дядо с тези думи... Рибите, морето, стихията на вълните, метежният порив на вятъра – това са истинските неща, това е лишеният от прагматизъм усет за живот, това е смисълът на осъзнатото съществуване, а не просто нищо и никакво преминаване през етапите на живота... Дядо откриваше красотата в малките неща – в блясъка на кукичката, на която умело е закачил поредната сръв, в музиката, която издава опънатата корда на въдицата, в треперливото движение на водата, щом бъде докосната от тежеста на хвърлената въдица... Той не мразеше хората, просто не харесваше завистта, която прозираше от тях, недобре прикритата злоба, безразличието към болката и грижите на другия, фалшивото приятелство и безмерното предателство... Дядо споделяше с морето, макар думите му да оставяха само бледа следа в стихийността на вълните, макар рибите дори и да не го чуваха, той им говореше... разказваше им за себе си, за страховете си, за тъгите си, често сълзите му потъваха на дъното на морето и се превръщаха в бисери на едно нелеко живеене...

- Сега ще ти разкажа за един такъв ден, който започна съвсем обикновено, но се превърна в незабравимо изживяване... И така, аз оставих баба ти сладко да спи и се запътих към морето още преди да се съмне... Беше през лятото – нощта топло-топло си отиваше и в далечината вече се виждаше светлината на новия ден. Толкова бързах да се срещна с морето и с верните си приятели рибите, че забравих да взема термоса с чай, който така старателно приготвих... ама пуста му работа... морето ме тегли... Та, настаних се аз на моето място (нали съм ти го показвал – онуй с издълбания камък), хвърлих приготвената въдица и зачаках... Наоколо нямаше никой, морето кротко се събуждаше от сладката си дрямка, лек бриз галеше водата и рой малки вълни се затичаха към брега. Загледан в играта на водата и тихо шепнейки наричания за сполука, изведнъж вниманието ми беше привлечено от сребрист отблясък на издържено, приличащо на змиорка, порещо водата движение... Зарган... невероятна риба, съчетала в себе си борбеност и неописуема сила, ловкост и изящество... Зарганът е майстор на риболовната игра, на трепета за успех, на красотата на движенията. Усетих, че удари веднага щом плувката потъна и потегли рязко настрани – знак, че започва едно лудо надиграване... Рибата изкусно пореше водната повърхност, тялото й описваше вълнообразни движения, в които се разгръщаше цялата й красота и съвършенство. Ту изкачаше над леките вълни като да се перчеше със силата си, ту се скриваше, но продължавах да усещам притеглянето й в натиска на въдицата и изкривения до неузнаваемост връх. Слънцето вече пареше по кожата ми и умората искаше да отслаби захвата ми, но аз упорито отказвах да се предам. Точно тук открих смисълът, дядовото, - в тръпката, в магичната забрава на всичко останало, в унеса на лудата игра, в плисъка на водата... Няма фалш, няма лицемерие, няма омраза – има една страст, една стихия, която помита и която облагородява. Е, разбира се, че рибата се предаде, но не това е важното...

И ето – аз отново съм тук, на брега, там, където започна всичко... Дядо вече го няма, но аз винаги ще го откривам в тишината на вълните, в диханието на безкрайния хоризонт, в крясъка на гларусите, в топлината на пясъка, в прегръдките на вятъра... Неговата обич, претворена в магията на моите слова...

 

Автор: Радостина Зотева

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на Община Созопол, Летище Бургас, Медицинска лаборатория Лина, ДКЦ Ел Масри, Пекарни Зия, Power FM.

Благодарим и за неоценимата подкрепа на: