Гергана Стойнева е родена в Царево, учила е във Френската езикова гимназия в Бургас, но вече от 5 години живее в Париж. Това е нейният разказ за Gramofona.com по време и след атентата на 13-ти ноември във френската столица.

Трудно е да се опише това, което се случва в Париж последните дни. Драматичните събития от петък 13-ти всяха паника и ужас из френската столица.

Аз работя в офис до площад Република, на около 500 м съм от кафетата и ресторантите, които бяха докоснати от терористичните атаки. Всеки петък минавам по улица Биша след работа и отивам на спорт. Всеки петък е пълно с хора по заведенията, весели усмихнати готови да се забавляват по случай края на седмицата и да започнат уикенда с парти.

Този зловещ петък 13 се превърна в сцена от трилър. Никой не вярваше, че наистина се случва и че наистина има толкова много жертви. Всички се молеха да е неуместна шега и да е декор за снимането на нов филм. Но уви беше реалност.

Този петък, по стечение на обстоятелствата, с моите приятели решихме да се съберем вкъщи за вечеря и на по питие. Някои бяха изморени и не им се излизаше. Сега им благодаря, че ме убедиха да осатнем у дома.

В Париж едни от любимите ни места за излизане вечер са барчетата около Република, около канал Свети Мартин, където винаги е пълно с хора. Това са кварталите, които са пълни с енергия и живот.

Когато научихме за атаките, всички бяхме в шок, всеки се опитваше да се свърже с приятели , близки, познати, за да провери къде са и дали са на сигурно място. Часове наред гледахме кадрите по френската телевизия и се молехме да спре този терор.

Много е трудно да се опишат емоциите в тези моменти. Много по различно е от атентатите от януари месец, когато мишена бяха журналистите от сатиричния вестник Шарли ебдо. Сега мишена бяха всички хора, никой не беше в безопастност.

Следващите 24 часа не излязохме. Улиците бяха пусти, почти нямаше трафик, а хората бяха в шок. Чувството да си затворен в собствената си къща и да се страхуваш да излезеш, особено след като не беше известно дали всички терористи са убити на място или някои от тях са се измъкнали.

Съботата беше тъжна, потресаваща и подтискаща. Моите приятели останаха у дома. Всеки се страхуваше да излезе навън и да хване метрото. В неделя обаче сякаш страхът изчезна, слънцето изгря с пълна сила и още от рано излязохме навън. Деца бягаха из парковете, смееха се, а възрастни хора седяха по пейките на слънце. Сякаш трагедията беше един кошмар и животът си продължаваше по старому.

Отидохме на площад Република да поднесем цветя, а след това пред кафетата и камбоджанския ресторант. Имаше толкова много хора, децата бягаха към местата, за да оставят рисунките, които бяха подготвили. Всеки поднасяше цветя и запалени свещи. Тъгата се отличаваше по лицата на хората , но имаше и още нещо. Тази сила, която те кара да продължиш напред , това желание за живот и за борба.

Не мога да кажа че не се страхувах да изляза. Страхувах се, но желанието да съм навън беше по голямо. Чувството да си затворник в собствения си дом ни подтискаше и е вярно, че се заредихме  с енергия, срещайки всички тези хора , които не познавахме. Всеки говореше , всеки разказваше това, което е видял и е преживял. Все едно бяхме едно голямо семейство.

Една възрастна жена ме спря докато поднасях цветя пред кафето Крийон. Каза ми, че тя живее в съседната сграда от половин век и е шокирана от случилото се. Имаше нужда да сподели своята мъка, дори и на непознат човек. Всички сме съпричастни, това е голяма трагедия. След това се разходихме , пихме кафе навън. За момент забравихме за трагедията.

В понеделник всички бяхме на работа, а на обяд излязохме на площада за минутата мълчание. Работната седмица започна и животът продължава, хората ходят на работа и излизат вечерта. Продължавам да ходя на тренировките си по волейбол.  

Аз работя в туристическа агенция, в която предлагаме програми из цяла Франция. Всички наши партньори от цял свят ни писаха, за да изкажат съпричастността си и болката от случващото се. Много туристи се отказаха да пътуват близките седмици, но и много други настояха да си запазят резервациите за Коледа и за Нова Година. Туризмът е един от секторите, който ще е най-докоснат от атентатите, но сме оптимисти. Необходимо е време, докато ситуацията се нормализира напълно.

Дори и да не съм французойка, се чувствам парижанка. Живея тук от 5 години, работя, излизам и ходя на концерти. И ме боли. За щастие мои близки и приятели не са засегнати от трагедията, но това не ме оставя безразлична. Напротив, сълзите се стичаха сами по лицето ми, застанала пред статуята на площад Република, заобиколена от толкова хора които са загубили близки и приятели на различните места.

 Много събития са отменени, но и много други не, защото искат да покажат че Париж не може да падне духом, че Париж е велик , че Париж ще надделее. И това е вярно. Ако оставим страхът и паниката да завладеят населението, ще докажем пред терористите, че са успели да ни изплашат. Има страх, но всички са силни. За да преодолееш една такава трудна и травмираща ситуация, трябва да се изправиш над страха си и да продължиш напред. Хората не спират да сядат на кафе или да обядват отвън на слънце. Децата се разхождат, карат колело, бягат , смеят се и така трябва. Това е голяма трагедия, която ще остане в историята и която промени живота на хиляди хора.

Автор и снимки: Гергана Стойнева