… е героинята на Елисавета Дачева от филма "Разделените”, който Николай Барулов прави за  нея по Нова телевизия. Тя е просякиня, рисува с въглен върху картончета слънца и ги подарява на минувачи. Те ако искат ѝ оставят монети. Идеята е проста като живота: за да получиш, трябва да дадеш.

Когато изгледах този филм бях толкова развълнувана и впечатлена, че реших:  Всички трябва да научат за тази необикновена жена. Много от думите, които използвам за да задам въпросите в интервюто, са нейните думи от филма - изстрадани, които те хващат за гърлото.

Ели завършва магистратура в Лондон в най - престижния Royal Central School of Speech and Drama, откъдето са започнали кариерите си много носители на оскари и продължава да учи режисура. Тя е не само драматург, тя е режисьор и преподавател в театрални класове. 

Елисавета е дъщеря на заслужилия артист  Цако Дачев и оперната певица Лилия Дачева, която за дълго време е свързана с хор Родна песен. Баща ѝ играел в ДТ „Враца”, Варна, най - дълго в Русе и Бургас. Той е обичан актьор и след представление публиката буквално го носи на ръце до дома му.

Твоето детство минава зад кулисите в Дома на Нефтохимика (дом на Държавна Опера - Бургас до построяването на новата сграда 1982 година) и във втора гримьорна на театър Адриана Будевска. Казваш, че всички театри миришат еднакво и че прахът по завесите всъщност са натрупани спомени от изиграни представления. Казваш също, че театърът може да променя съдби, че е мощна сила, оръдие и оръжие. Каква пиеса трябва да напишеш, за да промениш нечия съдба?

-  Трябва да разкажеш истинска история, която хората да съпреживеят. На ден мога да съчиня три, четири, пет истории.  Факт плюс история. Понякога съчинявам нещо заради обувките на някои, които са ми направили впечатление. Вечер я разказвам на моето семейство в Лондон. Те са съпричастни с всичко което правя.

В Лондон живеят приблизително  27  207 българи, а когато на Задушница искаш да подадеш една ракия за баща си, няма на кого. По-лесно се общува с българи или с англичани ?

-  Аз живея в квартал, където няма много българи, та трябваше да учим международните си комшии какво е подавка. А що се отнася до общуването, театърът помага много. За мен няма разлика в общуването- полова, възрастова, религиозна, или народностна.

 

Връщаш се в България, за да видиш мама, а татко на гробищата. За теб "Нищо не може да замени живия допир, обичта която получаваш, предаваш чрез докосване”. Затова ли толкова ти липсва майка ти?

-  Да, и затова. Липсват ми къщата, дворът, "мама, която да ме посрещне, да ми сготви чушки, изпържи кюфтета, да ми оправи леглото, нищо че съм на тридесет".

Защо се налага да се разделяме с близките си, "да оставим корените си, да раждаме децата си които проговарят първо чуждия, а не родния език"?

-  Причините за всеки са различни и всеки сам прави своя избор. Аз избрах да живея и работя в Англия, за да сбъдна една своя мечта, но и за да осигуря нормален живот на майка ми, която е моето семейство в България. "Въпреки че пращането на пари не е помощ. Помощ е да се чуете, видите, да ѝ напазариш, да ѝ сготвиш".  

Със своите ученици поставяш спектакълa Call for Life в Newman Catholic College London. Повечето от тях са бежанци от Сирия. В началото не знаят английски и се страхуват да говорят за войната. Различава ли се отношението на англичаните и българите към бежанците?

-  Да, много и с основание, но това е необятна тема. Според мен в една богата и независима държава със здраво общество, бежанците биха могли да обогатят и допринесат за развитието на държавата, за това  има много исторически примери. Франсин- моята колежка каза, че съм се разбирала добре с децата, защото съм една от тях.

Казваш, че заслугата за твоите постижения не е само твоя, а много хора са ти помогнали. Но си новатор и упорито прокарваш своите идеи. Написваш и поставяш на английска сцена още две пиеси. Едната и на български език. Идват ли българите в Лондон на театър и защо?

-  Да, идват, защото имат нужда. Театърът е едно от нещата, които те откъсват от ежедневието и те свързват с теб самия, с душата ти и събуждат твоята емоционалност. Българските артисти са много талантливи. "Само да научат езика в Англия ще им постелят червени килими, защото го могат, защото сме такива", но се налага да участват в смешни реклами и нискобюджетни продукции. Играят пред малобройна публика.

Имаш ли съвет как да напълнят залите в България? 

-  Не, нямам съвет. Трудно е да нахраниш някого духовно, ако той е гладен физически. Тъжна формула, но факт - вижте пирамидата на Маслоу. Ако кажем, че театърът или изкуството въобще е социална нужда, то той идва на трето място, след храната, здравето, съня и след подслона и сигурността. А ако речем е духовна нуждата, преди него се нареждат принадлежността към семейство, род, родина и успеха в работата и самоуважението и чак тогава изкуството. Но хората идват на театър. Надежда има!

Знаеш много за театъра и мечтаеш да правиш и учиш  на театър  в България. Възможно ли е това?

-  Възможно е! "Много мечтая да се върна и да правя всичко това в България".

Във филма майка ти определи българите „устойчиви като троскот, кой ли не ни мачкал, газил, но ние все възкръсваме”. Каза също, че децата трябва да се върнат в България, за да направят промяната, защото те вече не могат. Познаваш ли хора, които са положили усилия, за да  изградят по- нормален живот за децата си, които ще оставят една уредена държава, за да се върнат в родината и да започнат отново отникъде?

-  Майка ми е мъдра жена, надявам се и аз да стана с възрастта. Да, познавам семейства от първата и втората емигрантски вълни, които се върнаха. Семейства от Пловдив, Плевен, Карлово, Стара Загора, София. Щом има няколко бели лястовици ще има и още.

Чужденецът си остава чужденец винаги и навсякъде, може ли да се промени това?

-  Не. Тръгнеш ли от страната си и отсъстваш ли повече от няколко години подред,  това е промяна завинаги.  България се променя. Аз се връщам в непозната България, а не в онази, която помня и това е нормална закономерност. Не можеш два пъти да скочиш в една и съща вода. Но като повечето емигранти и аз се чувствам чужденец в Англия  и странник в България. Странник, но не чужденец. Човек не може да е чужденец на място, което където и да е, носи в сърцето си.

Днес ви запознах с Елисавета Дачева - нашият съвременен повод за гордост. Колегите ѝ казват, че е смела, защото е българка, а аз че е талантлива до мозъка на костите си, защото е израснала в Бургас!

P.S Идеята на това интервю е да Ви провокира да гледате филма „Разделените”. Потърсете в Ютюб, няма да съжалявате. Аз просто добавих малко щрихи около нейната личност. Благодаря, Ели, че отдели от скъпоценното си време. Пожелавам ти успех навсякъде и във всичко!

В рубриката "Бургазлии зад граница" с интересни личности ни запознава Нели Арнаудова. Тя е на 53 години от Бургас. Щастливо омъжена е и живее със семейството си в Бристол, Англия. Пише стихове, разкази и други забавни и не толкова неща в няколко сайта.