Райко Матеев е бургазлия, който от 8-9 години живее в Кралство Тайланд. Той се свърза с нас, за да разкаже за своето плаване с яхта от Царево до Сингапур, както и за културата, религията и начина на живот в Тайланд. Свързахме се с него, за да му зададем няколко интересни въпроса за пътуването и книгата, която е написал за него...
За Бургас, за морето, за приятелите...
Живея от 30 години в Бургас, в най-красивия град на България. Избрах го някога за свое "пристанище", не само защото има море, но и защото ме завладя онзи трудно обясним и неповторим бургаски дух. Крясък на гларус, художник на пристана, Морската градина, ларгото, „Старата фрегата” - това са емблемите и иконите на стария Бургас. И в това е и магията на този вълшебен град...
Имам много приятели там, и много спомени. Може би някои от вас си спомнят „Кафе-театър Арт” на ул. „Богориди”, който направих преди повече от 30 години в една запустяла къща и занемарена градина. Успяхме да покажем на бургазлии повече от 25 постановки и културни събития. Спомням си с носталгия за приятелите от ДТ „Адриана Будевска”, за десетките прекрасни премиери, завършващи по правило с приятелска сбирка на втория етаж в сградата на театъра... Постепенно обаче вятърът на промените отвя тези времена, хората се затвориха, угрижени за насъщния. По улиците вече все по-трудно можеше да се видят усмихнати хора. При среща всеки бързаше да се оплаче и да разкаже колко зле се чувства. Цените на тока, парното и сиренето изместиха всичко останало. Вкопчени в битката за оцеляване, хората забравиха да мечтаят.
Може би точно това преля чашата на търпението ми и ме подтикна да си купя билет и да замина за далечната и тайнствена Азия, още преди цели 12 години. После всичко си следваше своя естествен път - тропически нощи, топли морета, коралови острови. Като добавим и моя неспокоен дух - и ето ме в девет и половина метровата черупка на път за Индийския океан и Кралство Тайланд.
Реших да напиша книга за моето плаване едва когато тръгнах на последното си плаване към Сингапур, където щях да се разделя завинаги с моята красавица яхтата „Хелиос”. Продадох я, но имах чувството, че съм продал мечтите си...
За трите месеца на яхта в открито море
Плаването по море е приключение, което никога не се забравя, дори и да си само пасажер. Какво ли пък остава, когато държиш сам руля и плаваш накъдето си поискаш. Често хората си мислят, че животът на яхтата е като в холувидски филм, лее се неспирно шампанско, приказно красиви гледки се нижат покрай борда и момичета по монокини се припичат на палубата...
Това обаче е доста далече от реалността. Плаването по море с малка яхта е изпълнено с трудности и лишения, с преодоляването на многобройни опасности и коварни изненади. Световният океан е враждебна среда за човека, там дори оцеляването вече е победа. Направихме това плаване от 8 000 морски мили (около 15 000 км.) без радар и автопилот, което за посветените в морските тайни вече говори много.
Липсата на автопилот означава безкрайни шест часови вахти на руля, последвани от кратка почивка и сън, и после всичко се повтаря отново. Прекарахме хиляди часове в непрестанно взиране в електронния компас в борба за всяка измината морска миля. Преплавахме седем морета, един океан, три
пролива и един канал без радар. Това прилича на руска рулетка, оцеляхме само благодарение на късмета си. Богът на моретата ни изпрати и няколко бури, един не навреме дошъл шквал щеше да ни прати на дъното в атола Мале, три седмици се носихме като „Летящия холандец”без светлини в Аденския залив заради страха от сомалийски пирати. Попаднахме в плен в йеменска военна база в пролива Баб Ел Мандеб, близо до остров Суматра, Индонезия пък загубихме при тежка океанска буря третия капитан - Генчо Пилето. Наслаждавахме се на приказни залези и изгреви, на безлунни тропически нощи с милиарди огромни звезди. Биехме на воля риба с харпун на пустинни острови и събирахме дъждовна вода с кофата при проливните шквалове близо до екватора.
Не бих се поколебал и секунда, ако трябва да тръгна отново на подобно плаване...
За Кралство Тайланд и поданиците му
Тайланд е като обратната страна на Луната за нас, белите хора. Повечето от нашите цивилизационни схеми и културна ориентация изобщо не работят в "Страната на усмивките", едно от многото имена на Кралството. Тук всички са усмихнати, мили, вежливи, кротки... И животът изглежда толкова лесен, няма проблеми, или ако има, тайците махват с ръка и казват - „майпенрай”. Това означава - няма значение, карай да върви, не се тревожи. Храната е на всеки ъгъл, ледената бира и удоволствията също.
Но всъщност тук нищо не е лесно. Тайландецът работи от сутрин до здрач, в условията на една безмилостна конкуренция и пълно отсъствие на социални помощи, държавни субсидии или подпомагане на многодетни семейства. Държавата не се ангажира с подобни дейности, дори оцеляването на инвалида си е негов личен проблем.
Това обаче изсипва едно невероятно изобилие от храни и услуги, на смешно евтини цени. Тайланд притежава една завидно стабилна икономика, на фона на световната криза. Световен износител е на ориз, суров каучук, риба, текстил, има тежка промишленост и автомобилостроене. Пътищата тук предизвикват удивление дори и в гости от развити страни като САЩ, Канада и Австралия. Хиляди километри без нито една дупка, с отлична маркировка - звучи като приказка, но е истина.
Правилата на живот в Тайланд се прости, стига да умееш да се впишеш в тяхното мислене и светоусещане. Не пречи по никакъв начин на другите хора, не показвай никакви чувства или емоции, наслаждавай се на живота, дори и да си последен бедняк - ето няколко от най-важните. Дори само изброеното дотук показва каква културна и социална бездна има между нашата балканска емоционалност и стоическото будистко търпение, с което тайландеца преминава през океана на живота. Ще добавим и това, че тук храната е толкова люта, че понякога я приготвят с гумени ръкавици. Но пък е вкусна до пристрастяване. Когато се връщам за кратко в България, пристигам добре въоръжен с люти пасти, кърита и сосове, за да мога да понеса по-леко прехода към родната преварена и малко мазна кухня.
Обслужването във всеки обикновен тайски ресторант може да предизвика истинска завист. До всяка маса стои красиво младо момиче и непрестанно налива в чашите или сипва от ястията в чинията ви. Вие не трябва да се грижите за нищо. Глезотиите стигат далеч, дори рибата внимателно се обезкостява, после отново се сглобява и едва след това се пържи. Остава само да се наслаждавате на живота - „санук”.
Следва продължение...
