Поднесохме венците пред бюст-паметника на Апостола Левски. Чухме словата в негова памет – 142 години от зловещото бесило!

За сетен път годишнината от смъртта му е повод да се вгледаме в себе си. Да сравним делата на днешните водачи и народни будители с неговата всеотдайност, с неговото верую. С които зададе високи и трудно достижими критерии за политик и държавник. Дали колкото повече млади и възрастни научават за неговите идеали и саможертва да ги постигне, не ставаме толкова по- взискателни към избраните да ни управляват днес? Или сме безразлични кой какъв е като политик, примиряваме се с главната им цел да бъдат в политиката заради личен интерес? А сравнима ли е въобще такава политика с идеалите на Левски, пред които се прекланяме?

               Все въпроси, пред които мълчим. Както мълчаливо поднасяме цветя и венци пред бюста му в знак на признателност и почит. Но времето е в нас и все по-често търсим отговор на трудно обясними истини в сбъднатата му мечта - свободна и демократична България. Няма обаче българин, който да не признае, че нищо друго от идеалите му не сме постигнали.

          Дали не е защото винаги правим обратното на изповяданото от Апостола?

-           Никому не държим сметка за делата;

-           Не си казваме кривините и не се поправяме, а все гледаме другиму да накривим;               

-           От нас зависи да бъдем равноправни с другите европейски народи, а всъщност не правим нужното  да го постигнем и гоним надолу световните класации по всевъзможните критерии на благоденствието.

     Но 106-то място по свобода на словото е позорно за България на Левски!

Нима трябва да дочакаме абсолютното дъно в световната класация, за да стресне този факт българската гражданска съвест? Мнозинството политици може и да ги устройва, но когато говорим за Свободата с аршина на Апостола, трябва да го правим не един и два пъти в годината. А ежедневно да се борим за правото ни на обективна и неподправена истина за всяко събитие от нашата история и за всяка неправда от нашето ежедневие. Защото „само свободата на словото може да помогне да си изясним диагнозата на заболяването“(Иво Инджев). Заради себе си и децата ни да не възприемат заблудите, с които ни е заразила комунистическата пропаганда на Партията-държава. Оставила ни глухи и неразбиращи смисъла на заветът-пророчество на Левски: „Който ни освободи, той ще ни и пороби“. Само тези думи са достатъчно основание да сложим на бесилото цялата образователна система на комунистическа България по история и обществени науки. И днешната защото не е променена.

             Защото точно заради това днес имаме паметници на лъжата „двойни освободители“ – в Бургас, Варна, Пловдив, София и на още 80 места в страната. Изписаната върху гранита „вечна признателност“ на бургаския „Альоша“, отскоро къпещ се и в нощна светлина, отнема сякаш правото двете думи да прилягат единствено под бюста на Апостола. Но партията, която обсеби за себе си дарената й от окупатора свобода да се разпорежда със съдбините ни още не може да преглътне Свободата ни след 1989г. да казваме истината.

             А тя е толкова очевидна и безсрамно разголена с парадоксалното несъответствие между символните паметници!

               Скромно за Апостола на Свободата, оставен ни в Морската градина от умни родолюбци в царска България. И с грандоманска извисеност над централния площад за съветския автоматчик, натрапил ни чрез българските болшевики само разрушилият се комунизъм, обявен и от закона за престъпен.

               Избираме ли свободата да знаем истината, колкото и горчива да е тя?

Със сигурност трябва, ако не искаме да гледаме гузно в портрета на Левски. И да полагаме цветя пред бюста му, за да вървим по пътя на заветите му с чиста съвест.

 

Бургас, 22.02.2015