Нека си признаем – в живота на всички ни идва момент, в който рязко започваме да се нуждаем от нови емоции и начин да се борим с най-големия враг на нашето съвремие – стреса! И ни се приисква някакво здравословно занимание под формата на спорт, а не пропити с алкохол петъчно-съботни вечери и хвърляне на салфетки в някой бар. От това на другия ден не се чувстваме преродени, а изцедени.
Бе дошъл преломният момент от живота на моя милост, когато съвсем разумно и осъзнато бях решила, че е време да поработя върху своя душевен мир и физическо усъвършенстване. Дотук добре, но с какъв точно спорт да се занимава човек, който съвсем наивно вярва в прераждането и смята, че в предишния си живот е бил я ленивец, я някоя добре охранена домашна котка или пък някакъв вид мекотело, обитаващо Черно море? Разбрахте тънкия ми намек, че не съм от най-изявените спортисти на света. Бързо се отегчавах от всяко занимание. Затова реших да съставя списък и да започна да търся себе си и най-подходящия за мен спорт. Списъкът изглеждаше горе-долу така:
- Бягане: не изисква никакви финансови средства, освен закупуването на анцуг Адидас и чифт удобни маратонки. Пробен период: тридесет минути лек тръс в Морската градина. Най-лошите тридесет минути от живота ми, през които реших, че ще трябва да инвестирам и в дихателен апарат (астматичното дишане на Дарт Вейдър от „Междузвездни войни“ ряпа да яде) или директно да отида в Спешното да ме сложат на системи, да ми влеят кислород и течности. Гърлото ме заболя и пресъхна, носът ми се превърна в Ниагарски водопад от изтичащи секрети, а гърдите ми бяха потресени от факта, че не съм им осигурила поддържащ спортен сутиен. Дотук приключи кариерата ми на бегач на дълги разстояния.
- Фитнес: докато кротичко си помпам и вдигам тежести, за да пооформя пилешките си мускули на ръцете, ще мога напълно безплатно да плакна окото с прословутите бургаски батки и техните съвсем не пилешки бицепси в изрязани потници тип „комарник“ и стегнати бедра в прилепнали шорти, които не дават никаква възможност на въображените ви да се развихри, тъй като съвсем ясно описват цялата интимна автобиография на притежателя си. Обаче 50 лв едномесечна карта за редовни посещения ми дойде като тежък финансов шок. Дотук с фитнеса и безплатното воайорстване!
- Йога: цените на посещенията са много по-достъпни, упраженията не са динамични, тоест няма да се потя (мразя да се потя), а и приятната обстановка с тиха музика и свещи ще ми помогне да се отпусна и да достигна до така жадувания вътрешен мир. Беше ми нужен само един сеанс, за да реша, че и това няма да го бъде. Тази инструкторка да не е направена от пластилин? Жената има ли въобще някакви кости в тялото си или пък те дотолкова са се желирали от редовното практикуване на йога, че не представлява абсолютно никакъв проблем за нея да се нагъне в сложни аеродинамични пози? Докато аз се гърчех като настъпен червей в дискотека и некадърно усуквах натежалите си крайници, лишени от всякаква гъвкавост, в някакви сложни йогистки съчетания, забелязах, че апетитната задница на жената пред мен (съвсем неблагоразумно облечена в прилепнало трико) се намира в опасна близост до третото ми око, а тази гледка никак не способстваше за по-бързото достигане на душевен мир, дори напротив. В залата се чуваха пъшкания като от нискобюджетен порнофилм, придружени със злощастни охкания и ужасяващо пукане на кости. Напуши ме такъв невъздържан смях, че трябваше да изляза от залата. И никога повече да не се върна.
- Колоездене. Тази идея бе удушена още в зародиш. Защото (срам не срам) да си призная, аз изобщо не умея да карам колело. Не че не съм имала желание да се науча, но това желание бе унищожено от сериозна психическа и физическа травма в детството ми. Батко реши, че най-лесно и бързо ще се науча да карам балканчето на дядо, като ме засили по едно надолнище, от тези, дето ги има в нашата Морска градина и притежават гръмкото название „Дяволското гърло“. Еми не се научих. И ходих седмици наред с юнашките рани и протрити колене. И вече ме е страх да се кача на колело, а пари за психоаналитици нямам.
Както вероятно вече предполагате, бях се отчаяла. Щеше ли да се намери подходящо спортно занимание за моята изтерзана душа? Но светлина в тунела винаги има. Отоговорът дойде при мен след една дълга разходка из любимата Морска градина, когато се натъкнах на едни грациозни ролеристи, изпълняващи сложни пируети и слаломи около наредени в права редица конуси. Други пък 
разпускаха с каране по велоалеята, сякаш цял живот само на четири колела са се придвижвали. Какво изящество! Какво усещане за равновесие! Каква двигателна култура! Искам и аз да мога така. Ще се науча. Решено е!
Купих си ролери на достъпна цена, но достатъчно качествени и подходящи за начинаещи авантюристи като мен. Никога не се бях качвала на подобно нещо, съответно бях си хванала един напреднал ролерист и мой приятел да ме научи. Той, разбира се, прие на драго сърце, но явно не знаеше в какво се забърква. Оборудвана с налакътници и наколенки (надявах се след това да не ми трябват един друг вид, от тия на д-р Ливайн) аз бях готова да се хвърля буквално с главата напред в приключението. Каска не си купих, защото цял живот майка ми и приятели са ме наричали „твърдоглава“. Затова реших да спестя от каска, пък и асфалтът да му мисли, ако срещне дебелата ми тиква.
Обух се аз, краката ми омекнали като спагети, а коленете треперят - страх ме е, че ако падна, крайниците ми ще се скършат като солети. Моят учител ме държи за ръка и дава нареждания: „Стойката не така прегърбена, но и не толкова назад, инак ще загубиш равновесие. Отпусни се! Виж мен! Сега пробвай и ти! Не, трябва да се плъзгаш на тях, а не да се опитваш да вървиш“... Приятелю, аз цял живот използвам тези крака за вървене, как се предполага, че трябва да се „плъзгам“ на четири колела, върху които се чувствам като начинаещ цирков артист на въже? И отстрани сигурно съм изглеждала точно така – пълен цирк! Никакво равновесие от моя страна. Никаква грация! Като слонче на кънки върху тънък лед. Мятам ръце в несвяст, сякаш опитвам да се хвана за някаква невидима стена, която да предотврати унизителното ми падане. И през цялто време в главата ми се въртеше песента I will survive на Gloria Gaynor. Но не се предадох! Не се отчаях. И изведнъж чудото стана.
Учителят ми най-накрая ме пусна и аз тръгнах сама, бутана от желанието и упоритостта си да се науча. Постепенно движенията ми станаха по-уверени, на моменти залитах като пияница, но бързо възвръщах силата на духа си. Зяпачите по пейките, жадно чакащи за малко кръв и зрелища в скучния неделен ден, бяха разочаровани, а аз тържествувах. Бях обнадеждена, защото първата и най-важна крачка бе сторена.
От този ден нататък нещата запонаха да се случват все по-лесно. Имах няколко наистина сериозни падания, но както вече споменах – главата ми се оказа по-твърда от асфалта. Плажната велоалея в Морската ни градина е тясна и е истинско предизвикателство за един начинаещ ролерист, тъй като бургазлии хич не са свикнали да се съобразяват и да си вървят в зоната за пешеходци. Първите дни виждах всички хора като потенциални обекти, в които да се блъсна, все едно бяха кегли, а аз - тромава топка за боулинг, която се носи скоростно към тях и няма спирачки. Наистина страшно се притеснявах да не „прегърна“ някоя нищо неподозираща артритна баба, излязла на разходка, или пък някое шавливо и неориентирано дете, или пък грубо да се хвърля върху влюбена двойка и да им разваля романтиката с катастрофа. Слава богу, нищо такова не се случи.
Цяло лято прекарах , усъвършенствайки новото си хоби. Скоро инвестирах и в нов чифт ролери. Вече съм доста по-добра (не че се хваля). Хвърча волна като птичка срещу вятъра, който ми вее косите на забавен кадър под подходящ музикален съпровод (почти като на филм), туристите се извръщат с одобрителни възгласи след мен, а аз се радвам на свободата, която ми дава този спорт. Защото съм навън, защото е забавно и освобождаващо от стреса. Като изключим стресиращите ситуации, в които трябва да избегнеш някой паникьосал се и движещ се в неопределена посока човек. Съвет към всички пешеходци – просто не мърдайте и застанете на място, защото всеки уважаващ себе си ролерист ще успее да завие и да ви заобиколи.
Откриването на подходящото хоби е също като търсенето на идеалната професия. Ако душата ти крещи за свобода и иска да е навън, не можеш да я затвориш и обезличиш в някой офис. А ако търсиш спокойствие и сигурност, не можеш да се хвърлиш с главата напред в динамиката на някак изтощителен физическа труд. Търсете и бъдете себе си, без да се отказвате и се отдавайте на това, в което се чувствате наистина добри и най-вече щастливи.
Боряна Върбанова
