Четиридесет и третият парламент отиде в историята и бившите вече в него депутати взеха да разсъждават вече не с юридически и политически категории, както досега, а с морални.
Дето се вика – де го чукаш, де се пука! Защото тази качествена промяна в душите на “народните избраници” дойде едва след като мандалото на парламентарната врата хлопна зад тях и се зададоха нови избори.
В една от социалните мрежи бивш бургаски депутат от СДС заяви, че го е срам от това, че негов колега се записал в бюрото за безработни. Би могло да се предположи, че и други техни колеги трябва да са изпитали същото чувство.
Странното в случая е защо тези наши държавни мъже изпитват срам от нещо, което е напълно законно? Човек би решил, че са свикнали нещата с тях и около тях да се подреждат по друг начин. По-ясно казано – по другия начин. И че професията “Народен представител” е толкова доходоносна извън официално получаваното възнаграждение, че наистина е срамотно някой, изпаднал от нея, да опре до системата за социални помощи.
Други пък пак бивши депутати напуснаха партийните си формирования. Пак по морални подбуди, както казват. Било ги срам от безпринципните политически сделки, които явно в това предизборно време някъде се сключват.
Тук също има нещо странно. Ядоха те две години и нещо кюфтетата, и то със завиден апетит, а сега изведнъж им загорча. Когато дойде време да се броят пилците и може би не се видяха на предпочитаните от тях места в изборните листи.
В силно емоционалното време след избирането на Румен Радев и Доналд Тръмп за президенти нуждата от катарзис като пролетен грип налегна и цялата родна политическа класа. Партиите изведнъж се сетиха, че в тази държава има и народ. Който на 26 март 2017 г. трябва да им подпише следващата индулгенция.
И напоително заваляха обещания. За пенсии, които възрастните хора не са виждали и в най-цветните си сънища. За заплати, за които обикновените труженици са си мечтали само след третата ракия.
За това, че търговците в храма на Хипократ щели най-сетне да бъдат изгонени, че чиновниците вече щели да ни свалят шапка, че в съдебната система най-после щяла да се възцари пълната справедливост и че предстои безмилостна битка с корупцията по висшите етажи на властта.
Че на младите семейства нямало

да се начисляват лихви по кредитите, за да могат да си купят жилище, макар да не се казва кой все пак ще ги плаща, защото банките са частни и си ги искат. Че ще има “даване”, ”раздаване”, “повишаване” на доходи и помощи, още и “освобождаване”, “облекчаване”, “опрощаване” на задължения и куп други хубавини.
И че след всичко това най-сетне ще цъфнем и вържем.
Само дето този сапунен сериал го гледаме вече 27 години всеки път, колчем наближат поредните избори или по някаква причина се заклатят краката на поредните управляващи. Като при това сме напълно наясно, че всичко това ще стане, когато цъфнат налъмите. И че пак ще избираме не друго, а по-малкото зло.
Но в същото това време родни депутати от всички състави на Народното събрание от 1989 г. насам никак не се срамуват от факта, че под тяхното “мъдро” ръководство почти половината от населението вече живее под социалния минимум. Че монополите – банки, мобилни оператори, топлофикации, водо- и електроснабдителни дружества съдират от хората наведнъж по три кожи, при това напълно според буквата на закона, който те услужливо са им гласували.
Никакъв катарзис не ги гони от това, че болни хора биват оставяни нелекувани или направо да мрат пред вратите на здравните заведения само защо нямали пари да си платят. Че в тая държава, докато народът бавно, но сигурно обеднява, броят на милионерите расте и техните гавази и политически гладиатори все повече заглаждат косъма.
Че в резултат на всичко това социалната справедливост стана вече като бялата лястовица – нищо повече от художествена измислица на добър писател или заклет оптимист.
Когато на 5 юли 2001 г. сегашният служебен премиер проф. Огнян Герджиков стана председател на Народното събрание, той подари на всичките 240 депутати в залата копие от „Приказка на стълбата“ – последната творба на гениалния Христо Смирненски. Нищо обаче не се промени оттогава насам в съзнанието на онези, на които през определен период от време даваме правото да бъркат в кацата с меда.
И вече като че ли все повече хора почват да си мислят, че причината за това незавидно положение е само една – тази, че вече ги няма нито червените ескадрони на същия този Смирненски, нито дори споменът за тях.

Снимка: Flip.bg