Двумесечно бебе се буди в малките часове на нощта и се разплаква. Майка му пристига при него и през следващия половин час бебето кротко суче в ръцете й, а тя го гледа с любов и нежно му говори, дори и посред нощ. Бебето постепенно се унася и заспива, потопено в майчина любов.
Друго двумесечно бебе също се буди по това време на нощта, но до него застава напрегната и раздразнителна майка, заспала само час преди това след тежък скандал със съпруга си. Бебето се напряга още щом майката го грабва рязко с думите: „Млъквай! Изобщо не мога да те слушам! Давай да свършваме по – бързо!“ Докато кърми, майката не обръща внимание на детето. Вероятно отново мисли за скандала с бащата, ядосва се още повече, а бебето усеща напрежението и спира да суче. „Такава ли била работата? – казва майката. – Ами тогава ще си стоиш гладен!“ След което почти го хвърля обратно в леглото му, а детето продължава да плаче, само, докато не заспи от изтощение.
Тези два сценария са представени в доклада на Националния център за клинични детски програми в Сащ като примери за действия от страна на родителите, които, особено ако се повтарят често, могат да вдъхнат на детето съвсем различни чувства по отношение на самото него и най – близките му връзки. Първото бебе научава, че може да разчита останалите да забележат нуждите му и да му помогнат, както и че самото то може да ги призове на помощ и те ще откликнат. Второто разбира, че другите нехаят за него, че всичките му усилия да получи разбиране и утеха отиват на вятъра, а оттам, че на хората не може да се разчита. Вероятно и двете бебета се натъкват и на едното, и на другото отношение, но само това, което е характерно за родителите, ще определи какви емоционални уроци ще научи детето, доколко ще се свързва с другите и колко сигурно и способно ще се чувства в бъдеще.
Първите години от живота на детето в семейството му са първата за него емоционална школа – вътре в семейството се научаваме как да се отнасяме към себе си, как другите реагират на нашите чувства, какво да мислим за тези чувства и как да реагираме спрямо тях. Нещо повече, отново начинът, по който родителите взаимодействат помежду си и заедно с детето, се оказва определящ за формиране на емоционалните очаквания на детето по отношение на връзките му с околните, които на свой ред определят действията му във всички области на живота.
Вече има достатъчно изследвания, доказващи, че начинът, по който родителите се отнасят към децата си – с безразличие, пренебрежение или топлота, с жестока дисциплина или емпатично разбиране, има дълбоки и трайни последствия за емоционалния живот на детето. То попива всичко – от моделите, които самите родители прилагат, за да контролират собствените си чувства и общуването помежду си, до най – дребните емоционални взаимодействия в семейството. В нашето забързано ежедневие, с всички негови изисквания спрямо нас и все по – ограниченото време, което можем да прекарваме с децата си, е от първостепенно значение да осъзнаем дали сме адекватни като родители в емоционалното си общуване с децата си или не.
Емоционално адекватните родители могат да направят много, за да помогнат на децата си и да поставят основите на емоционалната им интелигентност, като ги научат да разпознават, направляват и обуздават чувствата си, да проявяват емпатия и да контролират емоциите, породени от връзките им с други хора. Предимствата са в няколко посоки – техните деца се разбират по – добре с тях, проявяват повече топлота и не са чак толкова склонни да им се противопоставят за всяка дреболия. В социален аспект тези деца са по – популярни и харесвани сред връстниците си. И родителите, и учителите са на мнение, че те имат по – слабо изразени поведенчески проблеми, например грубост и склонност към агресия. Не на последно място съществуват и когнитивни предимства – тези деца се съсредоточават по – лесно, което се отразява и на способността им за заучаване.
Много можем да научим за влиянието на неадекватните в емоционално отношение родители, и особено за ролята им за агресивността на децата им от лонгитудни проучвания на семейства. Интересни са изводите от едно такова проучване на 870 деца, наблюдавани от осмата до тридесетата им година, проведено в САЩ. Тези от тях, които са най – склонни към сбиване и използване на сила, за да постигнат каквото искат, най – често отпадат от училище, а на тридесетгодишна възраст, вече имат криминално досие, свързано с насилие. Те освен това предават склонността си към насилие и на собствените си деца, които в училище създават същите проблеми, които някога са създавали и родителите им. Ясно може да се види как агресивността се предава от поколение на поколение.
Трите най – често срещани и описани в специализирана литература модели за неадекватно родителско отношение са следните:
Пълно пренебрежение към чувствата – Такива родители приемат, че сълзите на детето са неизменна част от ежедневието и са склонни да изчакат нещата „да утихнат“. Те не съумяват да се възползват от емоционалните моменти като възможност да се сближат с детето си и да му предадат известна емоционална компетентност.
Твърде либерално отношение – Тази категория родители забелязват как се чувства детето им, но смятат, че всички начини за справяне с емоционалния проблем са еднакво добри, дори и ако водят до травми. Подобно на хората, които пренебрегват чувствата на децата си, те също рядко се намесват, за да се опитат да покажат на детето си, че има и други възможности за емоционална реакция. Проявяват склонност да утешават разстроените си деца, като използват пазарлъци и дребни подкупи, за да ги развеселят.
Презрение и липса на уважение към чувствата на детето – Подобни родители обикновено са отрицателно настроени и склонни към жестокост в критиката и наказанията. Те например могат да забранят на детето всяка проява на гняв и да налагат наказания и при най – малката проява на раздразнение. Такива хора обикновено крещят на децата си без да им дават възможност да кажат собствената си версия, а ги кастрят безмилостно: „Да не си посмял да ми отговаряш!“
Не е задължително родителите да са зли или да не искат най – доброто за децата си – много често те просто повтарят модела на собствените си родители.
На срещуположния полюс е поведението на родители, които са били грижовни и са съумели да възпитат децата си в емпатия като са ги насърчавали и те на свой ред да проявяват загриженост по отношение на другите и да ги подтикват да осъзнават какво може да причини на другите един изблик на злоба.
Автор: Десислава Радева – дипломиран Клиничен психолог Магистърска програма към ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Придобита правоспособност „Психодрама Психотерапевт“ към Институт по психодрама, индивидуална и групова психотерапия „Бернхард Ахтерберг“, гр. София. Понастоящем представлява Института за гр. Бургас. От 2002 г. работи в областта на онкологията и други психосоматични заболявания; консултиране и психотерапия на индивиди, двойки, работа с деца и родителите им; организационно консултиране и управление на човешки ресурси в международни организации; организира и води психотерапевтични групи и групи за личен опит на професионалисти от помагащите професии, които се обучават за придобиване на квалификация психотерапевт. Лектор в Училище за бъдещи родители „9 месеца“.
За допълнителни въпроси по темата и/или записване на час за консултация може да се се обадите на 088 8783371 или да пишете на следния имейл: radeva.dessislava33@gmail.com
Повече можете да научите и в групата за личностно развитие, която Десислава Радева организира. Подробности вижте ТУК.
