Детска площадка. Две годишната ми дъщеря се затичва да се качи на катерушка - количка , на която седи момченце на видима възраст колкото нея. В момента, в който тя стига до катерушката, на която има възможност да се качи повече от едно дете, момченцето изкрещява с всички сили срещу нея: „Не!“ Дъщеря ми се разплака и аз започнах да я успокоявам. След малко тя отново се устреми към друга катерушка – динозавър, върху която се беше преместило същото момченце. Когато тя се доближи до него, се повтори същото. Детето силно изкрещя срещу нея „Неее!“ Майка му, която стоеше близо до него през цялото време, не реагираше по никакъв начин. Дъщеря ми отново се разплака, изплашена от крясъците.
Вътрешно ядосана, но контролираща гласа си и емоцията си, отново започнах да успокоявам дъщеря си, обяснявайки й този път, че ще трябва да изчака момченцето да слезе и тогава да се качи тя, за да не я плаши с виковете си отново. Продължих да обяснявам, че аз не мога да му кажа да не вика така, неговата майка е тази, която трябва да му обясни, че с виковете си плаши другите деца; аз мога само да успокоя нея! Майката на момченцето, видимо подразнена от коментара ми, ми отговори, че тя е доволна, че синът й успява да защити позицията си и отстоява себе си като казва „Не“. Отговорих, че той не го казва, а го вика, с което плаши децата. Добавих, че има и други варианти на поведение да отстоява себе си и да казва „Не“, без да е необходимо да крещи. Останах неразбрана, дори получих „съвет“ отново да отворя учебниците си и да прочета колко характерни са подобни прояви за 2 - годишна възраст, особено при момчета, които имат тестостерон!
Споделям тази случка само за да илюстрирам как родител поощрява форма на агресивно поведение у детето си. Всяка малка проява на общуване между родител и дете има свой емоционален подтекст и с повтарянето на тези послания година след година децата оформят основната си емоционална настройка и способности, а оттам и поведението си в интеракциите с другите.
Факт е, че в днешно време родителите се опитват да удовлетворят всички желания на децата си до степен да не насочват вниманието им, че има и други деца и е редно да се уважават взаимно и да зачитат своите потребности и избори. Причините за подобен пропуск, а не е изключено и да е целенасочено поведение на родителите, могат да са от различно естество – произтичащи от усвояване на същия модел от техните собствени родители, ценностната им система, собствени личностни затруднения, които са решили, че могат да преработят през децата си. Последствията обаче оказват влияние на общуването и взаимодействието между децата веднага когато те започнат да посещават институция и да се включват в среда с други деца на същата или сходна възраст; независимо дали става въпрост за детска ясла, детска градина, предучилищна група или училище. Проявите обикновено се изразяват в различни форми на агресия между децата – от бутане, щипане, викане до сериозни наранявания понякога, изискващи дори медицинска намеса.
На някои родители все пак им се налага да въведат подобни норми на зачитане в поведението на детето си след появата на следващо дете в семейството.
Нещо повече, обществото ни, и в частност децата, отново възпитавани в семейството, не са толерантни към различните сред тях – деца със специални образователни потребности, някакви други заболявания, които ги отличават от останалите и могат да станат предпоставка за прояви на малтретиране спрямо такива деца.
Преподавателите най-често не могат да овладеят подобни на описаните по – горе взаимоотношения в детската и/или юношеската група, поради липсата на компетенции, време и мотивация. При наличие на проблеми с емоциите и поведението на децата/юношите обичайно се търси помощта на специалисти извън учебното заведение, като те биват насочвани за консултация, корекционна работа или лечение.
Може ли да се направи още нещо, преди това, или едновременно с насочването на детето към специалист?
Много е важно, особено в детските заведения и училищата, да бъдат въведени правила, регламентиращи дори забранени прояви на поведение. Децата следва да бъдат запознати с тези правила и те трябва да важат за всички. Учителите, възпитателите, педагогическия съветник/ психолога, директора – всички представители на институцията, в качеството им на авторитети, следва да съблюдават спазването на тези правила и да вземат отношение при тяхното нарушаване.
В група, в която има едно или повече деца агресори възможностите за реакция на другите деца са две: детето, върху което е проявена агресия да отвърне с огледална проява на насилие или да се опита да се защити, избягвайки същия по сила или форма агресивен отговор. Изборът на втория тип реакция също крие рискове за детето - да го постави в ролята на жертва, а на детето – насилник да вдъхне увереност, че отново може да проявява агресия спрямо детето – жертва.
Нерядко вниманието се насочва към агресора и като че ли преживяванията и емоциите на детето, влязло в ролята на жертва остават недостатъчно обгрижени. Понякога децата, неуспели да преработят стреса, могат да развият различни неефективни стратегии за справяне - например тикове, заекване, нарушения в съня и др.
В ситуации, когато децата взаимодействат едно с друго през агресията, изключително важна е готовността на авторитетите да се намесят. Важна стъпка също е да се информират родителите на децата, от една страна за да се приканят да окажат съдействие по отношение предотвратяването на поредни агресивни прояви на детето им и от друга страна, за да се насочи вниманието им към наблюдение на децата за посттравматични прояви, подобни на описаните по - горе.
Добре е да не забравяме, че родителската ни роля е изключително отговорна, защото ние, родителите сме тези, които за първи път показваме на децата си какви реакции и емоции могат да получат от другите и изграждаме ден след ден ценностната им система, включително и отношението им към агресията.
А ако все пак сме родители на дете, склонно към проява на различни форми на агресия, може би е добре да се замислим какво би се случило с детето ни ако в детската/ юношеската група се появи по – силен агресор от него?
Емпатията е другото име на моралният принцип, чийто автор е китайският мислител и философ Конфуций:
„Не прави на другите това, което не искаш да правят на тебе.“
Автор: Десислава Радева – дипломиран Клиничен психолог Магистърска програма към ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Придобита правоспособност „Психодрама Психотерапевт“ към Институт по психодрама, индивидуална и групова психотерапия „Бернхард Ахтерберг“, гр. София. Понастоящем представлява Института за гр. Бургас. От 2002 г. работи в областта на онкологията и други психосоматични заболявания; консултиране и психотерапия на индивиди, двойки, работа с деца и родителите им; организационно консултиране и управление на човешки ресурси в международни организации; организира и води психотерапевтични групи и групи за личен опит на професионалисти от помагащите професии, които се обучават за придобиване на квалификация психотерапевт. Лектор в Училище за бъдещи родители „9 месеца“.
За допълнителни въпроси по темата и/или записване на час за консултация може да се се обадите на 088 8783371 или да пишете на следния имейл: radeva.dessislava33@gmail.com
